Награда за есе - Екатерина Бояджиева

Vincent van Gogh. A Pair of Shoes, 1886. Oil on canvas. 14.75" x 18".

Бележки за занаятчии,

необразовани откриватели

и образовани граждани

В своята „Естествена история“ Плиний Стари (I век) разказва за художника Апелес: „Завършените работи той излагал в открита беседка и сам, скривайки се зад картина, изслушвал забележките на минувачите, тъй като считал публиката за по-внимателен съдник от самия себе си. Веднъж, казват, зрител обущар отбелязал, че на сандала от вътрешната страна е изобразен един клуп по-малко от необходимото. На следващия ден, възгордял се от това, че посоченият от него пропуск е поправен, обущарят започнал да обсъжда и другите части от изображението. Тогава разгневеният художник излязъл от прикритието си и възкликнал: Обущарю, до сандала съди! – думи, които се превърнали в поговорка.

Този разказ има многозначителни литературни приложения и философско-естетически интерпретации, всяка от които използва ироничния елемент на анекдота. В своята „Притча за обущаря“ Пушкин превръща легендата в поетическо иносказание за обществото и човешките различия:

Картина обущарят съзерцавал

и грешка във обувките открил.

Художникът в миг грешката поправил,

но обущарят важно продължил:

„Лицето ми се вижда малко криво.

Не са ли твърде голи тез гърди?…“

Тук Апелес го спрял нетърпеливо:

„Ти, друже, до обувките съди!“

Приятел имам, нека да прощава,

но той със чудна вещина познава

не знам какъв предмет. На думите е скъп.

А обществото взе да преценява

съвсем по обущарския калъп.

А. С. Пушкин, 1829 г.

              Притчата за обущаря и художника би могла да доведе и до други размишления и дебати, отнасящи се например до принципите на образованието и възпитанието не само у нас. Питам се, а отговорите ми нови въпроси отварят. Трябва ли да е ясно кой каква позиция изначално е заел в обществото и в зависимост от това да се определят шансовете му за успешна социална реализация? Дали механизмът, по който става възможен житейският избор на човека – да бъде художник или обущар, или пък да се занимава с обществените дела, се оказва задвижван отвън, а не е способност на самия човек? Трябва ли разделението като принцип в човешките общества да се пренася като усвоен модел и в училището, т.е. то да бъде тясно профилирано и основно да дава професионална насоченост? Нима не е по-добре то да способства за това, ученикът да се самоопределя и насочва отвътре – свободно и разумно? Какво образование ни е необходимо, за да е възможно завършилият училище днес да е едновременно полезен за себе си, но и подготвен за едно ангажирано гражданство в очакваното от всички по-добро общество?

  Сигурно на поставените въпроси може да се отговори и с едно изречение: Нужно е добро образование, за да бъдат хората мобилни и значими както в личен, така и в по-широк социален план. Но какво днес е добро образование?

        Пак се връщам към притчата за обущаря и художника. Избирам една от историческите й развръзки, давайки си сметка, че някъде са се случили и други. Диалогът между героите на древния разказ се превръща в анахронизъм още през времето, когато в Европа се заговорва за радикални преобразования в обществото и за модерно демократично училище. Може би това е станало ясно още когато часовникарят Уат изнамерил парната машина, бръснарят Аркрайт – предачната машина, бижутерийният работник Фултон – парахода… Със сигурност обаче принципът на разделение на труда, при това пренесен в образованието, престава да бъде ценност още през XVII век, когато феноменът в историята на политическата икономика, ангажиран пряко и с реформата на английското училище, Джон Белърс го определя като причина за атрофията на двата полюса в обществото. За него превърналият се в норма призив към обущаря да съди до сандала не е нищо друго освен занаятчийска мъдрост, имаща стойността на ужасна дивотия в епохата на Просвещението. (Говорим за Европа, разбира се.) По същото време и пак тук Джон Лок нарича модерното училище „ковачница за джентълмени“, предвиждайки там точно да се „създават“ хората на бъдещето, еднакво ценни за самите себе си заради култивираното умение достойно да се борят за своето лично щастие и успех, но и за

страната си, отново заради това. Доста дълго се е ковало там. Изковани са принципи, валидни за европейския тип култура изобщо.

          Образованият, най-вече днес, не може да бъде само пасивен потребител на знания и опит. Той преди всичко е човек, успяващ да се справя с дела, важни за повече хора, касаещи по-общи от личните интереси. Това конкретно означава, че от просветения човек се очаква не толкова и не само да бъде тясно профилиран специалист, а по-скоро да има широки интереси, да е с нагласа за промяна и развитие, адаптивен и толерантен, разчитащ на собствените си инициативи и отговорно ангажиращ се, а не вечно хленчещ и недоволен.

           Днес Европа залага на знанието, защото това е нейното дълговечно достойнство. Оттук тръгват големите открития, преобразили света, тя е родител на демокрацията, както и на ценности и култура, добили характера на общочовешки. Корените на тези безценни плодове безспорно са в знанието, чийто демократичен статус е с най-стара традиция именно тук. Първи гърците определят точното място на училището в публичния живот като благотворна среда за култивиране на граждани. Младите атиняни, достигнали пълнолетие, били напълно подготвени да навлязат в политическия живот… Но нека да не се увличаме повторно по очарованието на древността. Все пак гръцкият полис е мястото, където педагог наричали роба, който водел за ръка децата до училището. Предпочитам днес да сме признати поне за занаятчии в „ковачницата за граждани“.

Екатерина Трифонова Бояджиева е учител по философия в Гимназия с преподаване на чужди езици „Ромен Ролан“, гр. Стара Загора.

Награда за разказ - Любомира Петрова

Снимка: http://www.dnevnik.bg/photos/2012/03/14/1787190_fotogaleriia_ulichnata_kotka_na_ime_bob/

До Директора на… (НЕ СЕ ЧЕТЕ)

 

 

АНАЛИЗ НА ДЕЙНОСТТА

ПРЕЗ ИЗМИНАЛАТА ГОДИНА,

ИЗГОТВЕН ОТ (ЗАСЕКРЕТЕНО) –

СЛУЖИТЕЛ В (ЗАСЕКРЕТЕНО)

През изминалата година сготвих 365 пъти. В това число закуски, аламинути, запеканки, салати, супи, основно и десерт. Предимно пост но за през седмицата, за празници – с месо (и като си дойде веднъж детето). Направих на село 212 буркана зимнина общо. В това число сладка, кьопоолу, пукана люта чушка, гювеч, лютеница и кетчуп, туршии. Сложих кисело зеле.

На работата осем часа играя вегетарианка, но от тия, дето ядат яйца, мляко и сирене. Голяма част от колегите са любопитни и настървено надничат не в деколтето, а в сандвича, който извадиш. Като рентген са!

Мъжът ми започна да ме бие през април. Пет пъти до момента. Аз му ударих един шамар и го наплюх два пъти. Не е криза на средната възраст. Съкратен е. Когато на човек му се случи нещастие, той става лош. Не можете да ме убедите в противното…

През изминалата година ходих на пет погребения. На един близък и на други по-далечни роднини и комшии. Там си поплаках на воля. На погребения са много малко хората, които плачат за самия мъртвец. Предимство имат собствените апокалиптични представи за живота и самосъжалението. На едно от погребенията щях и да се разсмея, защото попът много интересно „изпя“ молитвата. Запецваше като прескачащ диск и смесваше стиловете – малко нещо беше като бийтбоксер, прехвърляше го на ръченица, че и рапираше. Ходих и на една сватба. Наскачах се на воля, защото иначе тази година не отидох ни веднъж на ресторант. Нали това с мъжа ми и малко, не, много е трудно.

През изминалата година не ходих на театър, на кино и изложба. Бях обаче в Дома на художника, за да купя хубава картина до 40 лева за една благодарност, ама нямало хубави картини до 40 лева. А, и веднъж бях на откриването на магазин за осветителни тела. Оттам имам екочанта от плат. Хубава е, здрава. Ще добавя, че присъствах и на два митинга, защото имаше балотаж. Забелязах, че този, чийто митинг

посетих, не спечели. Мъжът ми казва, че нося лош късмет. Сигурно. Виж как го съкратиха!

За изтеклата година не поканих никого вкъщи. Като звъни стационарният, не го вдигам. В нелегалност съм и когато се звъни на вратата. Все пак плащам четири лева за асансьор и чистачка. Но на стълбите. Не се излагам на показ, че антрето не е боядисвано скоро. За изминалия период и мен не са ме канили никъде.

През септември спряхме кабелната. То нямаше и какво да се гледа. Аз простаци наблюдавам по цял ден, тъй като работя в… (не се чете).

За изминалата година си купих четири книги: „Защо е вредна захарта“, „Нови рецепти за сладки туршии“, „Любовни сезони“ и „Пътеводител на Пловдивска област с карта“. Много са интересни и четирите.

Сестра ми не ми се обади и тази година. Като разделим имота, ще се чуем. Дано! Тя иначе е много свестен човек. И заета. Гледа двама болни пенсионери. Тя също е пенсионер, но по болест.

През изминалата година си продадох двете златни гривни от Коми. Дадоха ми по-малко, защото златото червенеело. Било с примес. Хубаво. С примес. Парите ги изпратих на сина, защото в Португалия също има криза. И по новините го казаха.

През април и октомври се обадих по веднъж в два сутрешни блока – на Нова и на СКАТ. В Нова темата беше политическа, ама аз исках да говоря за магазините „Секънд хендс“. В квартала има такъв – с надпис „Дрехи с минало от цял свят“. То много литературно звучи, ама дрехите миришат като селскостопанска аптека. Да вземат мерки! Водещият ме отряза, ама и това е политика.

В СКАТ разсъждаваха над зеленчуковата мафия и аз се обадих да

кажа, че ако си купуваме от село, ще ядем био и ще платим по-малко.

Познайте сега дали ме отрязаха!

През изминалото лято не ходих на почивка. По една телевизия говори професор и каза, че седмица след ваканцията те обзема пак работният процес, връхлитат те негативи и дистрес. Така аз се отказах от почиването. Имам вяра на медиите. Струва ли си за две седмици да профукаш малко състояние!

За периода купувах само в-к „Светлина“. Жълт и дебел. Това са му

предимствата. С него попивам, ползвам го за подпалка, за увиване на буркани, за трепане на мухи, комари и хлебарки, за разхлаждане, даже и го чета.

Няколко пъти посетих джипито, като в четири от тях се сдобих с направление. Направо си е разнообразие да ходиш на лекар. Докато чакаш на опашка, понаучиш нещичко, можеш да се скараш с някого и да изпуснеш парата…

Цели за предстоящата година

1. Ще се старая да не дразня мъжа си, защото, когато ме бие, се чува вероятно при съседите – още не са ми казали. Аз имам достойнство! А и ми се получават едни неприятни синини и после трябва да си пускам фалшив болничен и да не излизам, а така не мога да пазарувам. Тоест мъжът ми пак ще се сърди.

2. Да се боядисвам по-често от шест пъти в годината, защото има

защо.

3. Ще си събирам тайно пари в едно старо портмоне. Ако не се сетя за какво да ги похарча за себе си, ще ги дам на сина.

4. Ще се науча да работя със скайпа, защото Португалия е далече и така не мога да чувам детето, като реша, а става тогава, когато мъжът ми е в настроение. Той може да работи със скайп.

5. Ще се скарам с Анастасия. Нищо че се пише най-добра приятелка. Това са отживелици. Що разказа на личната ни лекарка, че харесвам нефролога от клиниката? Имам проблеми с бъбреците, разбира се! Но наистина го харесвам. Нефролога. Не като специалист.

6. Ще продължа да храня уличната котка, защото човек трябва да върши добрини и да има една душа, с която да си каже нещичко.

ДАТА: ххх

ГРАД: ххх

С уважение:

(НЕ СЕ ЧЕТЕ)

Любомира Иванова Петрова e учител по български език и литература в Професионална гимназия по строителство и архитектура, гр. Пазарджик.

Награда за поезия - Генка Петрова

Снимка от: http://www.bulgarica.com/

Трети март

или вменяване на вини

Така е млъкнал Март, свободният,

любовният, женският, вездесъщият Март.

Такава екзалтация в микрофоните,

актьорите коленичат пред Патриарха,

пред три деня нашите дружини как прохода бранят,

учителките по българска литература закопчават

палтетата си,

дишането им, учестено, разширява илиците,

копчетата без позволение извиват главички

ту наляво, ту надясно и хващат пътя без илици,

без ограничения, свободния път,

учителките по литература дишат учестено,

дишането им не може да преживее знамената на

революцията

в ръцете на млади лицемери,

в лявата – с дръжките на знамената,

в дясната – с джиесемите, които какво ли гърмят,

по-актуално от гръмкия глас на актьора,

България цяла сега нази гледа…

Срамът ни е толкова далече от куртоазията,

с която крачат младоците със знамената на

България,

днешната, древната, вечната, другата България…

Срамът е минало забравено, сегашно непознато,

само учителките по литература

сресват угризенията на съвестта си,

чупят зъбци на гребена на вълните,

които ги извисяват пет учебни часа годишно

до… тоя връх висок е, тя ще ни съзре,

ако би бегали, да мрем по-добре…

И умират учителките, и възкръсват.

Трети март е визитната им картичка, на която пише:

Свободата е бъдеще със сертификат,

издаването му – всеки Трети март

пред паметника на Аспарух,

пред Епопеята на Патриарха

и пискливите гласове на псевдонастоящето,

загрозяващо истината за свободата,

все по-голямата истина, все по-глухата и далечна,

дерайлирала от коловозите на истината Свобода.

За всичко случващо се на Трети март

са виновни… учителките по литература.

Генка Георгиева Петрова е учител по български език и литература в СОУ „П. Р. Славейков“, гр. Добрич.