вторник, 21 август 2012 г.

Метеорен август (Роза Янкова)

Снимка: http://photosynthesis.bg/?news=213


Взеха да ме побиват тръпки
от жълтия цвят на времето.
Тези усмихнати снимки
са доживотна присъда.
Добре, че не сложих във рамка
кратките жестове, позите.
Нека си плуват спокойно.
Да дадат плът на хипнозата,
според която съм истинска.
Като в измислен спектакъл
търся си мястото, личното…
Търся любовните облаци
във нелюбовното никога.
Черно-бялото става цветно
през прозрачния поглед на водката.
Метеорния дъжд ми убягна.
В августовската нощ вие котка –
вероятно това е прокоба.
Редуцира се шансът до нотите
на поднебесния блус,
който не ще се повтори.

***

Не записах и тази нощ
нашепванията на Сянката -
тялото на моята душа.
Сметнах за излишно да го правя,
щом в този пласт на времето не те откривам.
А може би и в следващия – по-разлистен,
ще те няма…
И колкото и да разхождам Сянката,
ще срещам пясъчни подобия.
Как бързо се разтапят в червената пустиня на страстта!
Самотно кратко слънце ме отпраща
отвъд дъгата на излишната ми гордост.

***

И това утро лъжливо те приканва
да чакаш двайсетте минути слава.
Когато пишеш посвещение и слагаш дата –
каква обвързаност!
По-симпатичен ми е слабоумния,
щастливо тананикащ празния си ден.
По-вечна ми изглежда плътта на камъка,
пробила защитеното стъкло
на твоята ранима горделивост.
Във пропастта, която ни поглъща,
живее огледално отражение.

***

Не се страхувай – няма смисъл,
толкова е просто –
ако си смеел да обичаш,
ще оцелееш…дори без двайсетте минути слава.

Роза Янкова е учител по български език и литература в  ТГ „Княз Симеон Търновски”, гр. Стара Загора.

петък, 17 август 2012 г.

Аз в страната на двата свята (Стефка Попова)


Снимка: http://www.obuvki.bg/articles/view/7/1045
    

    Типична градска лятна сутрин. Топло е, даже започва да става горещо. Шум на автомобили, говор, цвърчене на врабчета. Изведнъж чувам някакъв пукот. До контейнерите за боклук стара жена стъпва върху пластмасови бутилки, за да ги смачка и да събере повече в кашона. Кашон, вързан с връв, за да го дърпа по-лесно по асфалта.
    От другата страна на улицата има заведение с навес. Под навеса – лакирани дървени маси и пейки. На една пейка седи възрастна жена и пуши тънка цигара. На масата пред нея – порцеланова чашка с кафе и парче пица.
    Два свята, единият излишен ! (Както казва Смирненски).
***
    Бързам за родителска среща на детето. Есенна привечер. Ръми. Мушвам ръце в джобовете на якето. Ръкавите му са подгънати два пъти, защото ми е голямо. По-малки номера в магазина нямаше, а имах нужда от това яке. Пък и обичам дрехите ми да са широки, защото се чувствам някак си уютно в тях. Черна бейзболна шапка пази синузитната ми глава от дъжда. Не искам да изглеждам като „майката – вечен тийнейджър“ (вече съм в „тази хубава зряла възраст“[1] - т.е. някъде към 50-те), но финансовите ми възможности ми позволяват облекло в небрежно – спортен стил. С класическата елегантна мода засега оставаме „осъдени на вечна раздяла“. Това го е казал Алеко Константинов за парите („Аз и пари – това са две субстанции, осъдени на вечна раздяла“). А при мен пък се отнася за модните дрехи и обувки, за деликатесните храни, за цифровия фотоапарат, за който от години си мечтая, за екскурзиите в чужбина, дори за новите книги.
     Дъждът се усилва и аз мятам качулката на якето върху шапката си. След като придобих рапърски вид, крача още по-оптимистично към училището в ритъма на оптимистичните ми мисли за парите, дрехите и… още нещо.
     Пред мен върви дама с червено пончо, червена дамска чанта и червени обувки. За по-направо минаваме между два жилищни блока. Пътеката не е асфалтирана, но хората са насипали едър чакъл, за да не газят кал в дъждовно време. Дамата внимателно стъпва по камъчетата с тънките си червени токчета. Аз смело шляпам с маратонките си. Изравнихме се. Как ли изглеждаме отстрани ?
      Два свята, единият е излишен! (Както казва поетът Христо Смирненски). Да, ама не. (Както казва журналистът Петко Бочаров). Два свята. За единия не ми пука. В другия ми е приятно да живея. (Както казвам аз).

Стефка Попова е учител по английски език в "ОУ Климент Охридски", с. Драганово, обл. Велико Търново.


[1]   „Тази хубава зряла възраст” – бълг. филм, 1985г., реж. Хачо Бояджиев

понеделник, 13 август 2012 г.

Стихове (Петър Брайков)


Снимка: http://www.bwd-bg.com/bg/

 

ВЕЧНОСТ


Летни щурчета потайни
с химни даряват нощта.
Звъннали струни омайни,
срещат в прехлас утринта.

Сянка сапфирена мята
облак над хладна трева.
Тръпне в отмала земята,
шепне невнятни слова.

Утро полята разнежи,
черни воали раздра.
Слънцето в златни си мрежи
щурчови песни събра.

Стръкче от зрънце посято
плахо пробива пръстта.
Диря от пухче отвято
сля се за миг с вечността.


АНТИТЕЗА


Нощта с премръзнали ръце
разкъса смъртната ми дреха,
изтръгна стенещо сърце,
но хали воплите поеха;
по мен, захвърлен в самота,
незрими пръсти запълзяха,
угасвам в ледна тегота
и черни капки заръмяха.

Ще вейнат топли ветрове,
стопили зимната пустиня,
ще бликнат дивни цветове
над мен през утрин светлосиня;
щурче звънче ще зазвъни,
ще светнат в клони изумруди,
пчела трева ще разсъни,
ще литнат бели пеперуди.


НЕОБЯСНИМО


Какво ли си казват, потънали в мрак,
сама чучулига и сух пущинак;

тревата и първият скреж разпилян,
листата и волният вятър припрян;

морето и гордият зъл вълнолом,
ръждивият ключ и безлюдният дом;

Щурецът и Мравката с лютия спор,
далечните стъпки и глухият двор;

Светулката с Бухала - нейния враг,
палатите царски и селският праг;

цветята и бръмбарът, сгушил се в тях,
горчивата святост и сладкият грях;

бездушният камък и живият стрък,
стрелата отровна и древният лък;

звездата незрима и Малкият принц,
херцогът и робът, неструващ и минц;

желязото тежко и лекият пух,
материя тленна и вечният дух;

пространство и време, векът и мигът,
умът и сърцето, плътта и страхът;

дървото и храстът, облог и залог,
презреният Дявол и мъдрият Бог;

дъждът краткотраен и земната твърд,
животът разцъфнал и черната смърт?

Ще схвана магичните тайни слова,
когато завинаги легна в пръстта
и дъжд завали…
                        и вали…
                                   и вали…
                                   и вали… 

  
Петър Брайков Лечев е учител по български език и литература във ФЕГ „Екзюпери”- гр. Пловдив.



сряда, 8 август 2012 г.

Гатанка (Валентина Ласкаева)


Снимка: http://academy-for-leaders.bg/blog/post/112


„Две са безкрайните неща – Вселената и човешката глупост,
за първото не съм сигурен.”
А. Айнщайн
Що е то?
Човеците обичаме да казваме, че то е солта на живота. Без него светът, такъв какъвто го познаваме, не би могъл да съществува. То стои в началото на развитието и съществуването. Почти всяко живо същество го прави, и нещо повече, инстинктивно се стреми към него, макар често и да не го осъзнава. Сред хората е много популярно. За  едни то е дар от Бога, радостта на Битието и най-ценното им умение.  Някои го правят по принуда, за тях то е скучна необходимост,  с която, ако не им се налага, предпочитат да не се занимават. Трети така и не го усвояват през целия си живот,  а има и такива, които го отричат напълно и го обявяват за страшен грях.  Не  липсват хора, които обичат да го правят само за забавление, без да влагат смисъл в него, срещат се  и малцина, за които то е сериозна работа и с него шега не бива. С две думи всеки го разбира по своему и е убеден, че неговата гледна точка е единствено правилната.
За това нещо трябва да си готов, не се прави току-така, защото извършено по неподходящ начин и в неподходящия момент може да доведе до доживотен отказ или до много тежки и непоправими последици, както за този, който го прави неподготвен, така и за околните. Макар че при всекиго е различно. Някои го започват още в ранна възраст, а на други им трябва повече време да се престрашат. Първият път обикновено не се получава това, което очакваш, може да бъде доста разочароващо, трудно, болезнено и дори унизително. Ако обаче не се откажеш и продължиш, в един момент осъзнаваш, че с практиката ставаш все по-добър и започва да ти става все по-леко и дори да ти доставя удоволствие, докато накрая осъзнаеш, че най-голямото зло, което може да те сполети е да те лишат от него. Е, за някои е беда, ако ги накараш да го направят, но затова сме и различни. А да караш някого да го прави, въпреки отказа и нежеланието му, е абсолютно мъчение,  равносилно на това да го забраниш на човек, за когото то е като дишането.
При едни е талант, а други се учат на него с много труд и усилия, трети пък, доста много при това, така и не успяват да го направят. За мъжете е средство за доказване, а за жените – оръжие. Интересно е, че колкото по-зле се справя някой, колкото по-малко го владее, толкова повече държи да увери другите, че е много добър в него. Неспособността да се справи може да
доведе човек до агресия и озлобление към околните. Много хора предпочитат да го правят сами, макар да твърдят, че не е така, защото ги е страх да го споделят с някого. Други пък го харесват когато е групово и действието се споделя от колкото се може повече участници. Намират се и хора, които го правят крайно безогледно, но държат да уверят околните, че идея си нямат от него и за да са по-убедителни, преследват  правещите го открито с всякакви обидни епитети, а доста често и по много по-жесток начин. Истината е, че тези, които го правят прекалено често, не са гледани с добро око от обществото, но пък и тези, които никак не са го правили също са обект на подигравки. На това нещо човек обикновено се учи от другите и сам може да стане учител,  за добро или за зло, често без сам да си дава сметка за това.
         Всяка епоха има свои разбирания за него, това което за древните  било нормално е отхвърлено от Средновековието като неописуемо зло, а на нас пък средновековните постулати ни се струват по-варварски и от античните. Разни хора – разни идеали, както е казал Алеко.
         Благодарение на това нещо империи са се въздигали или са рухвали в забвението на историята, личности са ставали могъщи владетели, или са загивали позорно. Хора са били убивани заради него, експлоатирани от него, манипулирани чрез него. Някои религии и до наши дни го отричат и се стараят да го ограничат максимално сред своите вярващи, други пък го издигат в култ, възпяват го в книги, изобразяват го в храмовете си. То е често срещана тема в изкуството на много народи от различни епохи.
Използвано по правилен начин то може да ни води напред и да ни кара да се чувстваме щастливи, че сме хора. Неправилно или неразумно употребено обаче е оръжието, с което ще се унищожим като вид. То носи добро, но по-често зло. Докато има и едно живо същество на планетата ни, то ще съществува, без него не може, нямаше да го има и животът. Съзнателно или несъзнателно, по инстинкт или по личен избор всички го правим, или поне искаме да го правим, или се боим да го правим, или си мислим, че не можем да го правим, или някой ни е казал, че не сме родени да го правим, или пък ни е казал, че сме много добри като го правим, или ни е наказвал, защото го правим, или ни се е присмял на начина, по който го правим, или ни се е обидил, че не искаме да го правим с него, или..., или..., или...(до безкрайност).
Що е то?...

Валентина Ласкаева е учител по български език и литература в Професионална техническа гимназия “Шандор Петьофи”, гр. Разград.

вторник, 31 юли 2012 г.

Стихове (Кристина Божанова)




СЛЕД МЕН


След мен какво ли ще остане?
Заключен вятър и затихващ гръм.
Пътечката в тревата даже няма
да си личи след месец. Литнал сън

за раждането на звездите,
за топлата прегръдка на нощта.
И аромата на липите
във юнска нощ. И падаща звезда.

След мене ще остане вик на птица
във полунощ. И може би
ще се отрони от зеницата
горчивата сълза на моя син...



РОДОПСКИ ТРИПТИХ


1.
Дори и да си тръгна,
от песента на птиците
мелодията ще остане -
несръчно залепени ноти
под боровата тишина.
На синкавите хоризонти
(полегнали стада родопски)
ще взема очертанията
и ще ги запечатам
в една-единствена
проекция на песента.
 
2.
Донеси ми
от синкавите върхове
единствен боров
холограмен стикер.
Подай ми късче
от родопския пейзаж –
да го запиша върху
диска на забравата.
Подскажи на зелените
огънати била
да не забравят пътя,
водещ
до планинското сърце,
до каменния
вдлъбнат връх
на моята представа
за истински забити
във небето
огромни върхове
без име...

3.
И най-накрая
сигурно
ще се разминем
с асфалтовия път
по който няма
пътни знаци,
маркировка
и прегради -
дори следи от хора
няма
в планината.



СЕДМИЦА


Съботният дъжд
опровергава посоките
и се втурва нанякъде
синкав.
Петъчни сълзи
кръстосват
неделни усмивки –
плетеница
от цветни мъниста.

Понеделник и вторник
са братя навъсени
и едва доизчакват срядата –
дето слънцето
с магнитни
протуберанси
изпепелява
на четвъртък
и петък
сватбата.

И отново е събота...

Кристина Божанова е преподавател по информатика в ДДЛРГ  “Teoфано Попова” - гр. Стара Загора.

петък, 27 юли 2012 г.

Стожерът (Иван Николов)


Снимка: http://yoocards.com/details.php?image_id=2215&sessionid=ca7726605e290926b9dedd0169fb0

Тази вечер инженер Димитров и инженер Луков не бързаха да се приберат вкъщи, както обикновено след края на работния ден. Бяха се уговорили да се отбият до любимото си заведение, за да пийнат по нещо. Пък и да си поговорят малко насаме -  като приятели.  
Двамата се озоваха пред високата дървена порта, без да разберат кога са изминали разстоянието до реставрираната къща на някога заможна местна фамилия. Митко пръв прекрачи масивния дъбов праг. Стъпи на калдъръма, подреден от стари майстори, ползвали за целта едри, кръгли камъни, вадени от коритото на близката река. Малко поуморено го следваше и приятелят му - Лука Луков.
Заизкачваха се по масивна дъбова стълба, по която в миналото беше стъпвала  безброй пъти не само многобройната челяд на собственика, но и немалко  гости от близко и далеч. Именно за тях си мислеше инженер Димитров, отправяйки се към широката маса, заела почти целия чардак наизток. Какво ли привлича толкова хора тук, питаше се при всяко идване той.
На това място, огрявано още от ранните слънчеви лъчи, обичаха да отсядат  двамата приятели. В следобедните часове пък целият чардак се застилаше от дебела сянка, украсена от цъфтящия там трендафил. Не знаеха откъде бе донесено това цвете, но в него имаше нещо стародавно, нещо величествено! Разперило безброй по-малки и по-големи клончета, то заемаше целия чардак. Плъзнало се по изкусно резбования еркер, завладяло с буйната си сила вече и част от шиндите[1] на тавана, то като че да беше се устремило да заеме и местата на хората, които присядаха около широката маса.    
Нежни, розови цветчета обсипваха отвсякъде снагата на стария гюл. И един благоуханен аромат се разстилаше по целия двор, та на човек му се разтваряше душата от удоволствие. Поседнеш до него. Зарееш поглед между цветовете му към синевата на отсрещния Балкан и нещо се отпусне в гърдите ти. Сякаш огромна канара се стоварва от гърба ти. И ти стане хубаво, хубаво, та чак примижиш от удоволствие. Неслучайно възрастните хора смятаха този трендафил за стожер на къщата. И всички се отнасяха с известно страхопочитание към него. Към всяко негово клонче. Към всяко негово листенце. Към всеки негов цвят. 
Зададеше ли се празник, жените  закичваха по една китка зад ухото си. Омъжените – зад дясното, а девойките – зад лявото. Понякога украсяваха с тях и  калпаците на мъжете от местния самодеен театър. „За здраве”, както казваше баба Костадинка, тълкувателката на сънища, с чието мнение се съобразяваха всички.
В това заведение обичаше да отсяда инженер Димитров. Тук водеше скъпите си гости. На чардака. До вечноцъфтящия червен  трендафил. Тук седеше и сега с инженер Луков. До стожера на старата къща!   
Приятелите се бяха поотпуснали  в  това „тяхно си” местенце, когато съдържателят на заведението застана пред тях с една широка  усмивка, която придаваше допълнителен уют на мястото.
Поръчаха си. Сервитьорът им поднесе чиниите с „вълшебната” порция сиренце на плочка, гушнало се до препечена чушчица, леко подлучена, маринована с малко оцет и олио. И - около нея - за декор две-три вълшебни щипки магданозче. С едно Заповядайте, господа! стопанинът постави две чашки с изстудена сливова ракийка върху везаната покривка и се оттегли. Не мина много време и гласът му иззвъня откъм стълбата: „Шишовете и питките ще станат готови след минутка. Вече съм запалил и камината”.
Ей това му харесваха двамата приятели на Тихомир, че беше винаги усмихнат,  винаги тактичен! Още щом влезеше сутрин в заведението, първата му работа  беше да  го проветри. Едва тогава ще се заеме с подреждането: ще понамести някоя връзка със сушени чушчици, ще понагласи някоя бодлива царевичка, палаво щръкнала от веслото, провесено през напречната греда, специално запазено за малките лудоранчовци на гостите. След това ще се заеме с камината. За нея винаги си имаше специално подготвени дръвца: тънки - за подпалки; добре изсушени - за засилване на огъня. Всичко бе сложил на точно определеното му място. Не защото някой го задължаваше. Просто искаше да му е подредено!
И други табиети[2] си имаше Тихомир. Никога не се доверяваше на снабдителите на продукти. Винаги всичко си избираше сам. Ще излезе до центъра. Ще се види с приятели и съседи. Ще се поразговори с този-онзи, па ще се отбие при някой стар познат, на когото стоката винаги е хубава. Ще разгледа. Ще помирише. Ще попита това-онова. Пък тогава ще купи. Никога не бърза. Не се скъпи за хубавото.
А наближи ли есента, ще се изкачи високо в планината, за да си набере сам дива  чубрица, риган, мащерка и други там билки и подправки, дето ги бе научил от стари хора, за да му е по мерак шарената сол. Много държеше на изпечената на капака на огнището питка! Намазана с масълце и шарена  солчица. Ама по неговата рецепта да е: с дива чубричка, с малко сминдух, с препечени пуканки, с червено пиперче  и с още куп други специални билки и подправки, които не искаше и да споменава много, защото примираше неговата шарена сол да е най-ароматната, най-вкусната! Приятно му бе да усеща  задоволството на клиентите. Радваше го тяхната усмивка.
Често ще приседне до някой приятел. Ще вдигне наздравица с него. Ще се заговорят. Понякога, когато е в особено добро  настроение, ще извие глас да запее и песен. Специално! За поздрав на добрата компания. А какъв глас имаше... Неслучайно преди години беше вокалист на група  към местното читалище. И медали имаше, и грамоти. Но най-голямата награда за него бяха  доволните му клиенти, усмивките на приятелите му!
Докато изчакваха, двамата инженери се впуснаха в разговор. Отпийваха от студения еликсир и отпускаха душите си. Лука реши да прочете свой разказ, с който щеше да участва в литературен конкурс. Димитър се заслуша… След края на текста двамата приятели се заеха с вечерята, която така и не разбраха кога им беше сервирана.
Откъм реката излезе лек ветрец. Промуши се между керемидите, които покриваха дувара около двора. Втурна се по изтърканата от безброй стъпки стълба и зашумоли по многобройните цветчета на стожера на старата къща.

Иван Николов е директор на Основно училище "Христо Ботев", гр. Етрополе, обл. Софийска.

[1] шинди – дъски, с които са обшивани таваните на старите къщи от района на Стара планина

[2] табиети- стара турска дума/ навици

вторник, 24 юли 2012 г.

Фруктиерата - плодовете от двора на моето детство (Мариана Александрова)


Снимка: http://www.madonnahouse.org/features/surprenant/index.htm

 

ЯБЪЛКА


Тази линия
е толкова женствена …
С пресъхнали устни стоиш
и пиеш с очи
съвършенството.

ПРАСКОВА


Погълна залеза
и дворът пламна.
Една пчела
забрави пътя си
в целувка с мъхестото
ароматно слънце …

СМОКИНЯ


Пъстрее Адриатика
в сърцето на рапана.
Звездите –
песъчинки захаросан бриз.
Денят ще се търкулне
от зелената снага –
сгъстена капка мляко.
Какво си спомняш,
гостенко свенлива,
потулила овал
в митологичното ветрило
на листата си …

КРУШИ


Защо така
напомняте сълзи.
И още миг –
нощта ще пропълзи
по старото дърво.
Ще идвате в съня му –
звезден дъжд,
неистова съблазън,
тиха жажда …
Защо така
напомняте сълзи 

 ПЪПЕШ


Разрязвам утрото
на резени –
усмивки на богиня.
Сълзи роса
и всяка капка ме поглъща.
Притихвам
разтопена-медена
в уханието на небето …
На резени
разрязвам утрото.
Закуска за богини.

ДИНЯ


Сладки приказки,
сладки таткови тайни,
как завързахте
в тънки ластуни Земята …
По-голяма
от Слънцето вечер,
по-червена
от детска усмивка.
Спира лятото,
август пращи и се пука,
светят медени капки,
лепне по устните песен.
Кръгла радост,
по-голяма дори от Земята –
блага приказка,
сладка таткова тайна.

ДЮЛИ


На дъното на времето –
тръпчива сладост.
Жълти есени
баба подрежда на скрина.
Отломъци слънце под мъх-кадифе.
Бъдеще –
малки кафяви зрънца
във сърцата им.
Ухание на залез.
И баба – толкова отдавнашна,
реди последната
от дядовите есени
на скрина.
На дъното на времето –
тръпчива сладост.

ГРОЗДЕ


В циганска кошница –
краят на август –
гроздове жълт кехлибар.
Татко събира сълзите на лятото.
Скачат по спиците
слънчеви зайчета,
тънко жужи колелото.
Колко завоя остават
до щедрата есен?
Слънчево чудо –
очите на татко
в гроздове жълт кехлибар.
Колко надежда
в съня на лозите –
огън в голямата зима.
Древна магия – музика бухнала,
глас на земята – за обич.
Тънки завои
към благата есен –
светят очите на лятото.
В циганска кошница –
песен за татко –
гроздове жълт кехлибар.

НАР

 

Изтече толкова горчилка
през сърцето ти.
Отричат мъртвите зародиши
тъгата на пръстта,
където песните на баба са потъвали,
където мама мъката заравя.
Отричат тъмната агресия
на времето,
избило в остри шипове
наместо в плод.
И само той – единствен, натежал –
граната, дишаща живот.
С рубинени кристалчета
вселенска кръв,
пропукали обвивката на самотата.
Сълзи в окото на деня.
Със вкус на съвест –
остър и тръпчив.
Единствен плод,
загледан в корена –
началото на родовата памет.
Божествено дърво.
Не хвърляй този път цвета си! 

 

МУШМУЛА


Тръгнал
по тънка пътека от мъх
над горната устна,
през кръгли кафяви очи,
с костеливи въпроси изпълнени –
живот –
шепа остри костилки …

 
Мариана Александрова е възпитател в ОУ „Неофит Рилски”, гр. Дупница, 
обл. Кюстендил.