вторник, 21 август 2012 г.

Метеорен август (Роза Янкова)

Снимка: http://photosynthesis.bg/?news=213


Взеха да ме побиват тръпки
от жълтия цвят на времето.
Тези усмихнати снимки
са доживотна присъда.
Добре, че не сложих във рамка
кратките жестове, позите.
Нека си плуват спокойно.
Да дадат плът на хипнозата,
според която съм истинска.
Като в измислен спектакъл
търся си мястото, личното…
Търся любовните облаци
във нелюбовното никога.
Черно-бялото става цветно
през прозрачния поглед на водката.
Метеорния дъжд ми убягна.
В августовската нощ вие котка –
вероятно това е прокоба.
Редуцира се шансът до нотите
на поднебесния блус,
който не ще се повтори.

***

Не записах и тази нощ
нашепванията на Сянката -
тялото на моята душа.
Сметнах за излишно да го правя,
щом в този пласт на времето не те откривам.
А може би и в следващия – по-разлистен,
ще те няма…
И колкото и да разхождам Сянката,
ще срещам пясъчни подобия.
Как бързо се разтапят в червената пустиня на страстта!
Самотно кратко слънце ме отпраща
отвъд дъгата на излишната ми гордост.

***

И това утро лъжливо те приканва
да чакаш двайсетте минути слава.
Когато пишеш посвещение и слагаш дата –
каква обвързаност!
По-симпатичен ми е слабоумния,
щастливо тананикащ празния си ден.
По-вечна ми изглежда плътта на камъка,
пробила защитеното стъкло
на твоята ранима горделивост.
Във пропастта, която ни поглъща,
живее огледално отражение.

***

Не се страхувай – няма смисъл,
толкова е просто –
ако си смеел да обичаш,
ще оцелееш…дори без двайсетте минути слава.

Роза Янкова е учител по български език и литература в  ТГ „Княз Симеон Търновски”, гр. Стара Загора.

петък, 17 август 2012 г.

Аз в страната на двата свята (Стефка Попова)


Снимка: http://www.obuvki.bg/articles/view/7/1045
    

    Типична градска лятна сутрин. Топло е, даже започва да става горещо. Шум на автомобили, говор, цвърчене на врабчета. Изведнъж чувам някакъв пукот. До контейнерите за боклук стара жена стъпва върху пластмасови бутилки, за да ги смачка и да събере повече в кашона. Кашон, вързан с връв, за да го дърпа по-лесно по асфалта.
    От другата страна на улицата има заведение с навес. Под навеса – лакирани дървени маси и пейки. На една пейка седи възрастна жена и пуши тънка цигара. На масата пред нея – порцеланова чашка с кафе и парче пица.
    Два свята, единият излишен ! (Както казва Смирненски).
***
    Бързам за родителска среща на детето. Есенна привечер. Ръми. Мушвам ръце в джобовете на якето. Ръкавите му са подгънати два пъти, защото ми е голямо. По-малки номера в магазина нямаше, а имах нужда от това яке. Пък и обичам дрехите ми да са широки, защото се чувствам някак си уютно в тях. Черна бейзболна шапка пази синузитната ми глава от дъжда. Не искам да изглеждам като „майката – вечен тийнейджър“ (вече съм в „тази хубава зряла възраст“[1] - т.е. някъде към 50-те), но финансовите ми възможности ми позволяват облекло в небрежно – спортен стил. С класическата елегантна мода засега оставаме „осъдени на вечна раздяла“. Това го е казал Алеко Константинов за парите („Аз и пари – това са две субстанции, осъдени на вечна раздяла“). А при мен пък се отнася за модните дрехи и обувки, за деликатесните храни, за цифровия фотоапарат, за който от години си мечтая, за екскурзиите в чужбина, дори за новите книги.
     Дъждът се усилва и аз мятам качулката на якето върху шапката си. След като придобих рапърски вид, крача още по-оптимистично към училището в ритъма на оптимистичните ми мисли за парите, дрехите и… още нещо.
     Пред мен върви дама с червено пончо, червена дамска чанта и червени обувки. За по-направо минаваме между два жилищни блока. Пътеката не е асфалтирана, но хората са насипали едър чакъл, за да не газят кал в дъждовно време. Дамата внимателно стъпва по камъчетата с тънките си червени токчета. Аз смело шляпам с маратонките си. Изравнихме се. Как ли изглеждаме отстрани ?
      Два свята, единият е излишен! (Както казва поетът Христо Смирненски). Да, ама не. (Както казва журналистът Петко Бочаров). Два свята. За единия не ми пука. В другия ми е приятно да живея. (Както казвам аз).

Стефка Попова е учител по английски език в "ОУ Климент Охридски", с. Драганово, обл. Велико Търново.


[1]   „Тази хубава зряла възраст” – бълг. филм, 1985г., реж. Хачо Бояджиев

понеделник, 13 август 2012 г.

Стихове (Петър Брайков)


Снимка: http://www.bwd-bg.com/bg/

 

ВЕЧНОСТ


Летни щурчета потайни
с химни даряват нощта.
Звъннали струни омайни,
срещат в прехлас утринта.

Сянка сапфирена мята
облак над хладна трева.
Тръпне в отмала земята,
шепне невнятни слова.

Утро полята разнежи,
черни воали раздра.
Слънцето в златни си мрежи
щурчови песни събра.

Стръкче от зрънце посято
плахо пробива пръстта.
Диря от пухче отвято
сля се за миг с вечността.


АНТИТЕЗА


Нощта с премръзнали ръце
разкъса смъртната ми дреха,
изтръгна стенещо сърце,
но хали воплите поеха;
по мен, захвърлен в самота,
незрими пръсти запълзяха,
угасвам в ледна тегота
и черни капки заръмяха.

Ще вейнат топли ветрове,
стопили зимната пустиня,
ще бликнат дивни цветове
над мен през утрин светлосиня;
щурче звънче ще зазвъни,
ще светнат в клони изумруди,
пчела трева ще разсъни,
ще литнат бели пеперуди.


НЕОБЯСНИМО


Какво ли си казват, потънали в мрак,
сама чучулига и сух пущинак;

тревата и първият скреж разпилян,
листата и волният вятър припрян;

морето и гордият зъл вълнолом,
ръждивият ключ и безлюдният дом;

Щурецът и Мравката с лютия спор,
далечните стъпки и глухият двор;

Светулката с Бухала - нейния враг,
палатите царски и селският праг;

цветята и бръмбарът, сгушил се в тях,
горчивата святост и сладкият грях;

бездушният камък и живият стрък,
стрелата отровна и древният лък;

звездата незрима и Малкият принц,
херцогът и робът, неструващ и минц;

желязото тежко и лекият пух,
материя тленна и вечният дух;

пространство и време, векът и мигът,
умът и сърцето, плътта и страхът;

дървото и храстът, облог и залог,
презреният Дявол и мъдрият Бог;

дъждът краткотраен и земната твърд,
животът разцъфнал и черната смърт?

Ще схвана магичните тайни слова,
когато завинаги легна в пръстта
и дъжд завали…
                        и вали…
                                   и вали…
                                   и вали… 

  
Петър Брайков Лечев е учител по български език и литература във ФЕГ „Екзюпери”- гр. Пловдив.



сряда, 8 август 2012 г.

Гатанка (Валентина Ласкаева)


Снимка: http://academy-for-leaders.bg/blog/post/112


„Две са безкрайните неща – Вселената и човешката глупост,
за първото не съм сигурен.”
А. Айнщайн
Що е то?
Човеците обичаме да казваме, че то е солта на живота. Без него светът, такъв какъвто го познаваме, не би могъл да съществува. То стои в началото на развитието и съществуването. Почти всяко живо същество го прави, и нещо повече, инстинктивно се стреми към него, макар често и да не го осъзнава. Сред хората е много популярно. За  едни то е дар от Бога, радостта на Битието и най-ценното им умение.  Някои го правят по принуда, за тях то е скучна необходимост,  с която, ако не им се налага, предпочитат да не се занимават. Трети така и не го усвояват през целия си живот,  а има и такива, които го отричат напълно и го обявяват за страшен грях.  Не  липсват хора, които обичат да го правят само за забавление, без да влагат смисъл в него, срещат се  и малцина, за които то е сериозна работа и с него шега не бива. С две думи всеки го разбира по своему и е убеден, че неговата гледна точка е единствено правилната.
За това нещо трябва да си готов, не се прави току-така, защото извършено по неподходящ начин и в неподходящия момент може да доведе до доживотен отказ или до много тежки и непоправими последици, както за този, който го прави неподготвен, така и за околните. Макар че при всекиго е различно. Някои го започват още в ранна възраст, а на други им трябва повече време да се престрашат. Първият път обикновено не се получава това, което очакваш, може да бъде доста разочароващо, трудно, болезнено и дори унизително. Ако обаче не се откажеш и продължиш, в един момент осъзнаваш, че с практиката ставаш все по-добър и започва да ти става все по-леко и дори да ти доставя удоволствие, докато накрая осъзнаеш, че най-голямото зло, което може да те сполети е да те лишат от него. Е, за някои е беда, ако ги накараш да го направят, но затова сме и различни. А да караш някого да го прави, въпреки отказа и нежеланието му, е абсолютно мъчение,  равносилно на това да го забраниш на човек, за когото то е като дишането.
При едни е талант, а други се учат на него с много труд и усилия, трети пък, доста много при това, така и не успяват да го направят. За мъжете е средство за доказване, а за жените – оръжие. Интересно е, че колкото по-зле се справя някой, колкото по-малко го владее, толкова повече държи да увери другите, че е много добър в него. Неспособността да се справи може да
доведе човек до агресия и озлобление към околните. Много хора предпочитат да го правят сами, макар да твърдят, че не е така, защото ги е страх да го споделят с някого. Други пък го харесват когато е групово и действието се споделя от колкото се може повече участници. Намират се и хора, които го правят крайно безогледно, но държат да уверят околните, че идея си нямат от него и за да са по-убедителни, преследват  правещите го открито с всякакви обидни епитети, а доста често и по много по-жесток начин. Истината е, че тези, които го правят прекалено често, не са гледани с добро око от обществото, но пък и тези, които никак не са го правили също са обект на подигравки. На това нещо човек обикновено се учи от другите и сам може да стане учител,  за добро или за зло, често без сам да си дава сметка за това.
         Всяка епоха има свои разбирания за него, това което за древните  било нормално е отхвърлено от Средновековието като неописуемо зло, а на нас пък средновековните постулати ни се струват по-варварски и от античните. Разни хора – разни идеали, както е казал Алеко.
         Благодарение на това нещо империи са се въздигали или са рухвали в забвението на историята, личности са ставали могъщи владетели, или са загивали позорно. Хора са били убивани заради него, експлоатирани от него, манипулирани чрез него. Някои религии и до наши дни го отричат и се стараят да го ограничат максимално сред своите вярващи, други пък го издигат в култ, възпяват го в книги, изобразяват го в храмовете си. То е често срещана тема в изкуството на много народи от различни епохи.
Използвано по правилен начин то може да ни води напред и да ни кара да се чувстваме щастливи, че сме хора. Неправилно или неразумно употребено обаче е оръжието, с което ще се унищожим като вид. То носи добро, но по-често зло. Докато има и едно живо същество на планетата ни, то ще съществува, без него не може, нямаше да го има и животът. Съзнателно или несъзнателно, по инстинкт или по личен избор всички го правим, или поне искаме да го правим, или се боим да го правим, или си мислим, че не можем да го правим, или някой ни е казал, че не сме родени да го правим, или пък ни е казал, че сме много добри като го правим, или ни е наказвал, защото го правим, или ни се е присмял на начина, по който го правим, или ни се е обидил, че не искаме да го правим с него, или..., или..., или...(до безкрайност).
Що е то?...

Валентина Ласкаева е учител по български език и литература в Професионална техническа гимназия “Шандор Петьофи”, гр. Разград.