Стихове (Кристина Божанова)

СЛЕД МЕН

След мен какво ли ще остане?

Заключен вятър и затихващ гръм.

Пътечката в тревата даже няма

да си личи след месец. Литнал сън

за раждането на звездите,

за топлата прегръдка на нощта.

И аромата на липите

във юнска нощ. И падаща звезда.

След мене ще остане вик на птица

във полунощ. И може би

ще се отрони от зеницата

горчивата сълза на моя син...

РОДОПСКИ ТРИПТИХ

1.

Дори и да си тръгна,

от песента на птиците

мелодията ще остане -

несръчно залепени ноти

под боровата тишина.

На синкавите хоризонти

(полегнали стада родопски)

ще взема очертанията

и ще ги запечатам

в една-единствена

проекция на песента.

 

2.

Донеси ми

от синкавите върхове

единствен боров

холограмен стикер.

Подай ми късче

от родопския пейзаж –

да го запиша върху

диска на забравата.

Подскажи на зелените

огънати била

да не забравят пътя,

водещ

до планинското сърце,

до каменния

вдлъбнат връх

на моята представа

за истински забити

във небето

огромни върхове

без име...

3.

И най-накрая

сигурно

ще се разминем

с асфалтовия път

по който няма

пътни знаци,

маркировка

и прегради -

дори следи от хора

няма

в планината.

СЕДМИЦА

Съботният дъжд

опровергава посоките

и се втурва нанякъде

синкав.

Петъчни сълзи

кръстосват

неделни усмивки –

плетеница

от цветни мъниста.

Понеделник и вторник

са братя навъсени

и едва доизчакват срядата –

дето слънцето

с магнитни

протуберанси

изпепелява

на четвъртък

и петък

сватбата.

И отново е събота...

Кристина Божанова е преподавател по информатика в ДДЛРГ  “Teoфано Попова” - гр. Стара Загора.

Стожерът (Иван Николов)

Снимка: http://yoocards.com/details.php?image_id=2215&sessionid=ca7726605e290926b9dedd0169fb0

Тази вечер инженер Димитров и инженер Луков не бързаха да се приберат вкъщи, както обикновено след края на работния ден. Бяха се уговорили да се отбият до любимото си заведение, за да пийнат по нещо. Пък и да си поговорят малко насаме -  като приятели.  

Двамата се озоваха пред високата дървена порта, без да разберат кога са изминали разстоянието до реставрираната къща на някога заможна местна фамилия. Митко пръв прекрачи масивния дъбов праг. Стъпи на калдъръма, подреден от стари майстори, ползвали за целта едри, кръгли камъни, вадени от коритото на близката река. Малко поуморено го следваше и приятелят му - Лука Луков.

Заизкачваха се по масивна дъбова стълба, по която в миналото беше стъпвала  безброй пъти не само многобройната челяд на собственика, но и немалко  гости от близко и далеч. Именно за тях си мислеше инженер Димитров, отправяйки се към широката маса, заела почти целия чардак наизток. Какво ли привлича толкова хора тук, питаше се при всяко идване той.

На това място, огрявано още от ранните слънчеви лъчи, обичаха да отсядат  двамата приятели. В следобедните часове пък целият чардак се застилаше от дебела сянка, украсена от цъфтящия там трендафил. Не знаеха откъде бе донесено това цвете, но в него имаше нещо стародавно, нещо величествено! Разперило безброй по-малки и по-големи клончета, то заемаше целия чардак. Плъзнало се по изкусно резбования еркер, завладяло с буйната си сила вече и част от шиндите[1] на тавана, то като че да беше се устремило да заеме и местата на хората, които присядаха около широката маса.    

Нежни, розови цветчета обсипваха отвсякъде снагата на стария гюл. И един благоуханен аромат се разстилаше по целия двор, та на човек му се разтваряше душата от удоволствие. Поседнеш до него. Зарееш поглед между цветовете му към синевата на отсрещния Балкан и нещо се отпусне в гърдите ти. Сякаш огромна канара се стоварва от гърба ти. И ти стане хубаво, хубаво, та чак примижиш от удоволствие. Неслучайно възрастните хора смятаха този трендафил за стожер на къщата. И всички се отнасяха с известно страхопочитание към него. Към всяко негово клонче. Към всяко негово листенце. Към всеки негов цвят. 

Зададеше ли се празник, жените  закичваха по една китка зад ухото си. Омъжените – зад дясното, а девойките – зад лявото. Понякога украсяваха с тях и  калпаците на мъжете от местния самодеен театър. „За здраве”, както казваше баба Костадинка, тълкувателката на сънища, с чието мнение се съобразяваха всички.

В това заведение обичаше да отсяда инженер Димитров. Тук водеше скъпите си гости. На чардака. До вечноцъфтящия червен  трендафил. Тук седеше и сега с инженер Луков. До стожера на старата къща!   

Приятелите се бяха поотпуснали  в  това „тяхно си” местенце, когато съдържателят на заведението застана пред тях с една широка  усмивка, която придаваше допълнителен уют на мястото.

Поръчаха си. Сервитьорът им поднесе чиниите с „вълшебната” порция сиренце на плочка, гушнало се до препечена чушчица, леко подлучена, маринована с малко оцет и олио. И - около нея - за декор две-три вълшебни щипки магданозче. С едно Заповядайте, господа! стопанинът постави две чашки с изстудена сливова ракийка върху везаната покривка и се оттегли. Не мина много време и гласът му иззвъня откъм стълбата: „Шишовете и питките ще станат готови след минутка. Вече съм запалил и камината”.

Ей това му харесваха двамата приятели на Тихомир, че беше винаги усмихнат,  винаги тактичен! Още щом влезеше сутрин в заведението, първата му работа  беше да  го проветри. Едва тогава ще се заеме с подреждането: ще понамести някоя връзка със сушени чушчици, ще понагласи някоя бодлива царевичка, палаво щръкнала от веслото, провесено през напречната греда, специално запазено за малките лудоранчовци на гостите. След това ще се заеме с камината. За нея винаги си имаше специално подготвени дръвца: тънки - за подпалки; добре изсушени - за засилване на огъня. Всичко бе сложил на точно определеното му място. Не защото някой го задължаваше. Просто искаше да му е подредено!

И други табиети[2] си имаше Тихомир. Никога не се доверяваше на снабдителите на продукти. Винаги всичко си избираше сам. Ще излезе до центъра. Ще се види с приятели и съседи. Ще се поразговори с този-онзи, па ще се отбие при някой стар познат, на когото стоката винаги е хубава. Ще разгледа. Ще помирише. Ще попита това-онова. Пък тогава ще купи. Никога не бърза. Не се скъпи за хубавото.

А наближи ли есента, ще се изкачи високо в планината, за да си набере сам дива  чубрица, риган, мащерка и други там билки и подправки, дето ги бе научил от стари хора, за да му е по мерак шарената сол. Много държеше на изпечената на капака на огнището питка! Намазана с масълце и шарена  солчица. Ама по неговата рецепта да е: с дива чубричка, с малко сминдух, с препечени пуканки, с червено пиперче  и с още куп други специални билки и подправки, които не искаше и да споменава много, защото примираше неговата шарена сол да е най-ароматната, най-вкусната! Приятно му бе да усеща  задоволството на клиентите. Радваше го тяхната усмивка.

Често ще приседне до някой приятел. Ще вдигне наздравица с него. Ще се заговорят. Понякога, когато е в особено добро  настроение, ще извие глас да запее и песен. Специално! За поздрав на добрата компания. А какъв глас имаше... Неслучайно преди години беше вокалист на група  към местното читалище. И медали имаше, и грамоти. Но най-голямата награда за него бяха  доволните му клиенти, усмивките на приятелите му!

Докато изчакваха, двамата инженери се впуснаха в разговор. Отпийваха от студения еликсир и отпускаха душите си. Лука реши да прочете свой разказ, с който щеше да участва в литературен конкурс. Димитър се заслуша… След края на текста двамата приятели се заеха с вечерята, която така и не разбраха кога им беше сервирана.

Откъм реката излезе лек ветрец. Промуши се между керемидите, които покриваха дувара около двора. Втурна се по изтърканата от безброй стъпки стълба и зашумоли по многобройните цветчета на стожера на старата къща.

Иван Николов е директор на Основно училище "Христо Ботев", гр. Етрополе, обл. Софийска.

---

[1] шинди – дъски, с които са обшивани таваните на старите къщи от района на Стара планина

[2] табиети- стара турска дума/ навици

Фруктиерата - плодовете от двора на моето детство (Мариана Александрова)

Снимка: http://www.madonnahouse.org/features/surprenant/index.htm

 

ЯБЪЛКА

Тази линия

е толкова женствена …

С пресъхнали устни стоиш

и пиеш с очи

съвършенството.

ПРАСКОВА

Погълна залеза

и дворът пламна.

Една пчела

забрави пътя си

в целувка с мъхестото

ароматно слънце …

СМОКИНЯ

Пъстрее Адриатика

в сърцето на рапана.

Звездите –

песъчинки захаросан бриз.

Денят ще се търкулне

от зелената снага –

сгъстена капка мляко.

Какво си спомняш,

гостенко свенлива,

потулила овал

в митологичното ветрило

на листата си …

КРУШИ

Защо така

напомняте сълзи.

И още миг –

нощта ще пропълзи

по старото дърво.

Ще идвате в съня му –

звезден дъжд,

неистова съблазън,

тиха жажда …

Защо така

напомняте сълзи 

 ПЪПЕШ

Разрязвам утрото

на резени –

усмивки на богиня.

Сълзи роса

и всяка капка ме поглъща.

Притихвам

разтопена-медена

в уханието на небето …

На резени

разрязвам утрото.

Закуска за богини.

ДИНЯ

Сладки приказки,

сладки таткови тайни,

как завързахте

в тънки ластуни Земята …

По-голяма

от Слънцето вечер,

по-червена

от детска усмивка.

Спира лятото,

август пращи и се пука,

светят медени капки,

лепне по устните песен.

Кръгла радост,

по-голяма дори от Земята –

блага приказка,

сладка таткова тайна.

ДЮЛИ

На дъното на времето –

тръпчива сладост.

Жълти есени

баба подрежда на скрина.

Отломъци слънце под мъх-кадифе.

Бъдеще –

малки кафяви зрънца

във сърцата им.

Ухание на залез.

И баба – толкова отдавнашна,

реди последната

от дядовите есени

на скрина.

На дъното на времето –

тръпчива сладост.

ГРОЗДЕ

В циганска кошница –

краят на август –

гроздове жълт кехлибар.

Татко събира сълзите на лятото.

Скачат по спиците

слънчеви зайчета,

тънко жужи колелото.

Колко завоя остават

до щедрата есен?

Слънчево чудо –

очите на татко

в гроздове жълт кехлибар.

Колко надежда

в съня на лозите –

огън в голямата зима.

Древна магия – музика бухнала,

глас на земята – за обич.

Тънки завои

към благата есен –

светят очите на лятото.

В циганска кошница –

песен за татко –

гроздове жълт кехлибар.

НАР

 

Изтече толкова горчилка

през сърцето ти.

Отричат мъртвите зародиши

тъгата на пръстта,

където песните на баба са потъвали,

където мама мъката заравя.

Отричат тъмната агресия

на времето,

избило в остри шипове

наместо в плод.

И само той – единствен, натежал –

граната, дишаща живот.

С рубинени кристалчета

вселенска кръв,

пропукали обвивката на самотата.

Сълзи в окото на деня.

Със вкус на съвест –

остър и тръпчив.

Единствен плод,

загледан в корена –

началото на родовата памет.

Божествено дърво.

Не хвърляй този път цвета си! 

 

МУШМУЛА

Тръгнал

по тънка пътека от мъх

над горната устна,

през кръгли кафяви очи,

с костеливи въпроси изпълнени –

живот –

шепа остри костилки …

 

Мариана Александрова е възпитател в ОУ „Неофит Рилски”, гр. Дупница, 

обл. Кюстендил.

Кафето е полезно за сърцето (Евгения Георгиева)

Снимка: http://www.chudesa.net/ne-piite-kafe-na-rabotnoto-si-myasto/

Вали светлина. Само в мен. Сякаш съм попаднала в сноп от златен дъжд. Усещам с пълна сила енергията на четирите елемента – изпепеляващата жар на огнените слънчеви лъчи, свежият ефирно-кристален полъх на морския бриз и грабнала в шепи дантелените песъчинки, изпращам напрегнатостта си някъде дълбоко в недрата на земята, а водата пее с нежни звуци мелодията на моето сърце. Вселената ме обича и праща този вълшебен подарък за съществото ми.

Ммм, обонянието ми долавя нежен като кадифе аромат на кафе. Божествено! Това е раят. Земята ми се стори Небе. А, това го прочетох някъде. Чувам музика. „A woman’s heart is filled with dreaming”… Не е от кристалната структура на водата. Крис де Бърг ми пее на ухото?!

 Ооо! Алармата! Време е за ставане! Отварям очите си. Ето ме в моя свят. ”Добре дошла, принцесо!” – казвам сама на себе си. Как бих искала да разкажа на Фройд сънищата си! Цветни, приказни, фантастични, необясними! Едни такива неземни сякаш... Да се чуди човек откъде ми идват в съзнанието! Денят започва с обичайния си ритъм. Сутрешна фамилна глъчка. Еуфория. Динамика. Ритъм.

Впечатляват ме хората, които казват, че започват утринта си с усмивка. Други първо стъпват с десния си крак, ставайки от леглото. Трети посрещат изгрева с гимнастика за тонус. Странна работа! А аз не съм поставила и една вещ, която да е на мястото си според фен-шуй. Може би затова е и хаосът в главата ми. Събуждайки се, първите секунди не мисля, докато не ме поемат ежедневностите. Нямам ритуали, а неща, които някой е измислил за необходимо да се правят. Все още имам желание да се оглеждам в огледалото, не от нарцисизъм, а за да не изляза навън с остатък от дневния крем по лицето или неподходящо смешно-тъжно облекло.

          Чака ме един обикновен делничен ден, а какви шарени сънища сънувам! Понякога имам усещането, че съм от друг свят.  Така може би искам да си обясня или избягам от някои свои страхове, отговорности, изпитания, несъответствия... Сигурно е смешно, но се чувствам като зелено човече, сякаш произведено от екоматериали, казващо: „Нямам нищо общо с тези хора, с това семейство, с тази действителност.”

Ето, сега ми се иска да избягам някъде, а тръгвам отново по същия път, в точния час, знаейки какво ми предстои. Срещам празни, познати, застинали, уморени, отегчени, радостни, безизразни лица. След хиляди еквилибристики стигам до сградата, в която работя. Изкачвам с натежали крака и глава, пълна с бръмбари, стълбите до третия етаж. Вървя по осветения с изкуствена светлина коридор и си мечтая да усетя  слънцето по себе си, в себе си. Поздравявам колегите си, може би с дежурна усмивка, нямам представа. Стигам до познатата от седемнадесет години  искрящо бяла врата с надпис „Сърдечен хирург”. Да, аз оперирам сърцата на хората. Дали е ирония – спасявам  човешките сърца, а моето няма кой да спаси?!

Основната ми теория е, че сърцето не е орган, то е особено място. Твърдя, че сърцата не се пръскат от щастие, нито от обич. Сърцата се пръскат от болка. Как звучи това, изречено от хирург? По време на трансплантация винаги се питам: „Този човек дали ще е същият със сърцето на донора?” Недопустими мисли за сърдечния хирург. Той няма право на емоции по време на операция. Емоцията по време на операция води до грешка. И в житейските ситуации май е така?

Вчера гостувах на едно радиопредаване. Рекламният  му слоган  е „Слушай сърцето си!” Хм. Интересно. Съвпадение ли е? В ефир се обаждаха пациенти, за да ми благодарят, че съм излекувала сърцата им и спасила живота им. Питам се: „ Работа ли е, мисия ли?„ Един слушател ме попита дали съм щастлива. За секунди се замислих. Да, имам  семейство – мечта, прекрасна професионална реализация, но някак не се усещам изпълнена, цяла, удовлетворена. Търся себе си, бродейки из мислите си като скитник, търсещ дом.

Имах тежка операция днес. Спасихме сърцето на човека от порок. И човекът се бореше, и сърцето. Успешно. Усещах силата им в ръцете си. Единство и хармония, слети в силна непобедима стихия. Ураган от желание за живот.

Въздъхнах. Видях удовлетворение в уморените и тревожни очи на колегите.

Свърши работният ден. Пленена съм от изтощението. Стоп – никакви  метафори! Тръгвам  по познатия път. Стигам у дома си. Дотътрям се до фотьойла. Умората ме побеждава. Затварям очи и потъвам.

***

-          Мисията приключи.

-          Експериментът е успешен.

-          ЕЛО се завърна с отлична информация от Земята.

-          Памет – заличена.

-          Емоции – изтрити.

-          Сетивни усещания – оперирани.

-          Всички човешки функции – прекратени.

-          В пълна готовност е за нашите условия.

Отварям очи. Събуди ме ароматът на кафе...

Евгения Димитрова Георгиева е преподавател по български език и литература в Частна профилирана гимназия с чуждоезиково обучение "Челопеч", гр. Пирдоп, обл. Софийска.

Може да е лесно (Росица Чернева)

Снимка: http://en.wikipedia.org/wiki/File:Robert_Delaunay,_1913,_Premier_Disque,_134_cm,_52.7_inches,_Private_collection.jpg

Ние всички тук сме само гости,

за кратко сме на родната земя.      

Но ни е трудно да приемем просто,

че божий дар е слънчевата светлина.

Че няма смисъл в дългото планиране,

в безкрайни жалби от трудния живот,

че сложното житейско пилотиране

е само уводът към пътя ни отвъд.

И всеки ден превръщаме във битка

с измислени от нас самите врагове.

И всеки подарен ни ден засукваме на плитка

от ядове и скърби, от горести и грехове.

Защо сами си правим всичко да е трудно?

Защо сами опиваме се с мъка и печал?

И любовта, и красотата пропиляваме безумно

в омагьосания кръг на: „Взел и дал!”

А толкова е лесно да живееш:

да дишаш трябва всеки миг,

да пишеш стихове и да копнееш,

да бъдеш ти по своему велик.

Да оцениш, че важно е да си обичан

и да даряваш своята любов,

да бъдеш даже малко ироничен

към този свят и чуден, и суров.

Да храниш гълъбите на площада,

очи да имаш за красивите неща,

ръка да даваш, когато някой пада,

да обичаш безрезервно и своите, и чуждите деца.

Толкова е лесно да живееш:

Просто трябва да искаш да си жив,

да плачеш, но и често да се смееш,

и да не си, човече, никак горделив!

Росица Маринова Чернева е преподавател по български език и литература в СОУ "Саво Ценов Савов", гр. Пирдоп, обл. Софийска.

Райската ябълка (Рангел Мрянов)

Снимка: http://zeleno.bg/bg/articles/611-rajska-yabulka.html

    

Вкусен, казват, и много полезен плод. Но има и нещо, което привлича. Сякаш без да го осъзнаваш! Дали е формата? Или свежият оранжев цвят, който при насекомите означава: “Не ме пипай!”, защото под крещящите, ярки цветове има отрова.

В нея има и нещо закачливо, смешно. Тя е ябълка, преоблечена като домат. Опитвам се да си обясня интереса към този плод. Сякаш това е стремежът на човека към всичко непозволено. Забраната - това всяко дете знае, прави всичко по-интересно и желано. Детското в мен не забравя да ми го припомни. Аз обичам детето в себе си. То трябва да се обича!... А забраните са за това - да се нарушават.

    Това ли е плодът, заради който първите хора са си навлекли божия гняв? Не знам защо Бог е забранил на Адам и Ева да ядат от това дърво?! Дали, защото плодовете са най-вкусни и е искал да ги запази за себе си, или да ги предпази от тръпчивия им вкус…? А може би желаел да им спести разочарованието, което ще изпитат, когато придобият познанието? Но тогава каква би била разликата между човек и животно?! Може да е целял да ги възпита, че не всичко е възможно, дори за най-глезените му чеда. За да ги научи на дисциплина. Да им покаже кой е господарят! Иначе чий Бог ще е той?! И какво си мислят те, че като са по негов образ и подобие са богоравни?!

      Дали първите хора са проявили типични за човечеството черти, или са ги сформирали тогава и ги предават по наследство? Но аз си мисля, че дори да не беше дяволът – преобразен като змия, да накара Ева да откъсне и отхапе от ябълката, те първите хора пак щяха да я откъснат! Та нали това е гъделичкащото любопитство, стремежът към непознатото, който ни движи напред. Желанието да опитат, да научат всичко и така да се доближат до своя създател. Нима има нещо лошо в този устрем – нагоре, към Бога?! И може би нескромната надежда и те самите да станат богове…? Представете си каква скука – само двамата в “Едемската градина”, а наоколо красота, която не виждат, защото не познават грозотата. Как да се зарадват на топлината, като не знаят що е студ? За какво да си говорят само двамата?! Та дори и да се скарат – пак ще трябва да се сдобрят, защото не е имало нито друг Адам, нито друга Ева… За какво да мислят? Храна – колкото щеш, дори да лежиш под дървото, някой презрял плод ще падне и ще улучи устата ти… Не са имали дрехи, които да сменят според модата, нито съседи, с които да си съперничат по имане… Убийствена скука!

   Та колкото и прибързан да е стремежът на Адам и Ева да се доближат до Бог, само можем да сме им благодарни, че са вкусили от стипчивия плод. Такъв е вкусът на познанието. То никога не е приятно и сладко. Придобивайки го, първите хора осъзнали голотата си, но това е първата крачка в тяхното развитие. Когато човек получи познание, макар и не в божествена степен, той научава, че райската ябълка се оставя да омекне. И след това “благородно гниене” – вкусът й става превъзходен… За да разбереш това е нужно време, търпение и сигурно няма да стане без изтръпване на зъбите. Загадка и парадокс – нещо “гние”, за да се “роди”.

    Някои хора не обичат райски ябълки, сигурно защото в тях нещо е закърняло, и надделява страхът. Може да са изгубили детето в  себе си?! Но у много се е запазил стремежът към забранения плод и първородния грях. Хората продължават да ядат и отглеждат райски ябълки. Каква самоувереност! Да те изгонят от земния рай, от “Едем” за нещо, което ти е помогнало да осъзнаеш, че си “гол” и въпреки това да продължаваш да го отглеждаш! Какво предизвикателство към всевишния! Няма покаяние и надежда за прошка. Адам и Ева са решили да се борят със земята и да я превърнат в свой рай. Сигурно е било много силно желанието да станат богове?! А за Бог какво остава – да наднича отвисоко, да наблюдава как неговите чеда се борят с несгодите и бавно, много бавно, но сигурно се доближават към него. Сигурно е щастлив – има интересно занимание, не скучае, а и трябва да е доволен от труда си. Своето съвършенство е заложил в съществото от кал  и то някога ще го достигне! И още един парадокс – човекът покори атома, но това му донесе не само полза, но и беда. Атомната енергия в ядрените реактори, ако излезе от контрол, може да унищожи човечеството! На помощ идва райската ябълка,  казват че нейните плодове намаляват нивото на радиация в организма.

    Като разсъждавам за това, дояждам един забранен плод, но част от кората не е омекнала, което ме кара да се усмихвам с вдървени устни…

Рангел Ст. Мрянов – детски учител, ОДЗ “Родина”, с. Устина, обл. Пловдив.

Приказка (Валентина Димова)

Снимка: http://tanimoonflower.blogspot.com/2012/02/blog-post.html

Било не преди много време,

но някъде далеч от тук.

Смел момък тръгнал да превземе

опасна мощ от някой друг.

А този някой бил коварен,

той имал власт, слуги, жена.

Народът му бил благодарен,

че има покрив и храна.

Не знаел никой, че магия,

по-зла от всичко на света,

и дух, и разум страстно крие,

но нека после за това.

Та момъкът пристигнал тихо,

във скромен дом се подслонил,

разбрал, стопаните не биха

открили колко път е бил,

за да им върне свободата.

Гостили го с добра храна

и на трапезата богата

бокал оставили с мана.

Маната, казала жената,

ти дава сила, весел дух.

Юнакът близнал от маната

и бил за два-три мига глух.

Магията на господаря

той много бързо разпознал.

Нахранил се, не разговарял,

че време няма, проумял.

Направо тръгнал към двореца

да срещне своя мрачен враг,

а там сияйната принцеса

посрещнала го с поглед благ.

Обикнал момъкът очите,

по-сини и от езера,

видял във тях – умът промит е

от същата оназ мана.

“Девойко, ида при баща ти,

води ме, нося дар голям.

За тоз народ той непознат е,

но с радост тебе ще го дам.”

Тя припнала като кошута,

завела го при царя стар,

а той подплашен се залутал –

познал нечакания дар.

А момъкът ръце разперил

и огън блеснал между тях,

но съпротива не намерил,

а царят се превърнал в прах.

Разтичали се стражи черни,

пленили дръзкия юнак.

На царя вече мъртъв верни,

потънали все още в мрак.

“Що стори?” – Младата принцеса

заплакала от все сърце.

“Ти ще откриеш пътя лесно”,

юнакът плеснал пак с ръце.

Тоз час фатален меч пронизал

незащитените гърди,

а мракът бързо се изнизвал

от бистро сините очи.

Принцесата видяла ясно,

разбрала със сърце, с душа,

че нещо силно и прекрасно

превърнало е в ден нощта.

И в миг усетила – баща й

магьосник зъл бил техен цар,

а по дворове и площади

народът тичал, млад и стар,

съзнавали, че дишат леко,

че мислят чисто и летят

мечтите им така далеко,

като умити в благодат.

“Що сторихте? Убихте нея,

самата чиста светлина!”

Главата тежко се люлее,

а момъкът бере душа.

“Недей, прекрасна! Дай да видя

в очите ти безкрая само.

Тогаз спокоен ще си ида,

че свобода без жертва няма.”

Валентина Георгиева Димова е учител в ОДК “Св. Иван Рилски”, гр Казанлък, обл. Стара Загора.