Животът е трагедия за този, който чувства и комедия за онзи, който мисли (Пенка Близнакова)

Снимка: http://bg.wikiquote.org/wiki/%D0%A4%D0%B0%D0%B9%D0%BB:Roman_masks.png

Чувството: Аз съм по-важно, без мен животът е немислим!

Разумът: Да, но в повечето случаи човек греши, ако се доверява изцяло на теб.

Чувството: Не, не е вярно! Аз не лъжа хората и затова те не могат да ме обвинят в лицемерие.

Разумът: Напротив! Аз познавам до болка човешката природа. Тя може да бъде коварна и пресметлива, лицемерна и студена като лед.

Чувството: Слушайте мен, защото сърцето е по-важно! Без него човекът е като каменна статуя.

Разумът: Почакай, не бързай! Наистина хората са подвластни на природата си, но могат да я променят с моя помощ.

Чувството: Не, не ти позволявам!

Разумът: Правя го в името на доброто.

Чувството: Пред мен ти си безсилен, не ще успееш да го сториш.

Разумът: Ще успея и още как!

Животът: Стойте, почакайте! Разрешението на въпроса не е в спора или грубата сила.

Чувството: Нека да видим!...

Животът: Спри! Послушайте ме! Нека ви разкажа една стара история.

   Някога, много отдавна, на Земята се родили две прекрасни деца – Чувството и Разумът. Те много се обичали, винаги заедно измисляли нови игри, помагали си един на друг.

   Тяхната дружба не просъществувала дълго. На Земята се скитали самотни, Трагедията и Комедията, две напълно противоположни личности, които не можели да живеят в съжителство. Затова решили да си потърсят компания.

   Трагедията много бързо се сприятелила с Чувството, а Комедията – с Разума. Така светът се разделил на вечна радост – царството на Комедията и Разума и  на безкрайна тъга, там властвали Трагедията и Чувството. Едни от хората били винаги тъжни, с изтерзани от мъка лица, горещи сълзи непрестанно се стичали по бузите им тъй, че погледът им се замрежвал. Други пък били обзети от толкова радост, че веселият смях ги просълзявал. Но нали завистта била човешко чувство, обладала сърцата на всички и те се скарали.

   Животът повече не можел да търпи тази несправедливост и решил, че най-добрият изход от положението е да събере в едно тъгата и радостта. Пред хората се открили светли дни: едновременно можели да чувстват и мислят, да скърбят и да се радват. Това продължило и до наши дни.

Разумът: Благодарим ти, Живот, че ни напомни кои сме! Е, Чувство, какво ще кажеш?!

Чувството: Дай си ръката, Разум! Нека никога не се разделяме, защото имаме нужда един от друг.

Разумът: Аз и ти, ние двамата, и животът ще бъде спокоен и усмихнат!

Пенка Близнакова е начален учител в ОУ ”Захари Стоянов”, гр. Пловдив.

Стихотворения - триптих (Тонка Хаджинакова)

Снимка: http://gotvarstvo.georgievi.net/a/article_42

 

ВЯРА

И няма да повярвам, че те няма,

дори от мен да се откажеш ти.

Ще преобърна цялата Земя голяма

и ще те открия в нечии очи.

От тях искрица аз ще си открадна,

във шепите си ще я приютя

и в мигове, когато нищо друго нямам,

в жарава буйна ще я разгоря.

И като жрица  от легенда стара

ще изрека най-искрен благослов

на тебе, моя съкровена вяра-

най-чистата, най-силната любов.

НАДЕЖДА

Последна дума ако имам,

със нея ще те нарека.

Дори безмълвна и незрима,

във тебе пак ще се врека.

Със жест, с усмивка или с мисъл

ще бъда с тебе до мига,

във който като лист изписан

ще се откъсна от света.

Бъди ми слънце в мрака мътен,

другар бъди ми в самота,

пътека във мига безпътен,  

в беда-протегната ръка.

Със теб съм силна и богата,

със теб съм истински живяла.

Вземи ми всичко, но в отплата

в мен остани, Надеждо моя бяла!   

 

ЛЮБОВ

Дълъг път към тебе извървях-

спъвах се, залитах, падах...

И сълзи преглъщах, но не те презрях

теб, Любов- и болка, и наслада.

Бранех те с разбити колене,

топлех те със вкочанени пръсти,

съхраних те в двете си ръце,

от сърцето си не те откъснах.

И сега си с мен- във белите коси

и в зараснали от битки рани.

Топлиш равните ми дълги дни,

радости и болки сбрали.

Остани, Любов, не си отивай,

тъжен ще е моят дом без теб.

Ще ти дам последното, което имам,

само с мен бъди до сетния ми ден!

Тонка Хаджинакова е преподавател по български език и литература в СОУ "Петко Рачов Славейков", град Кърджали.

За привилегията да се наричаш куче (Надя Стаменова-Флорова)

Снимка: http://zahorataijivotnite.snimka.bg/animals/s-vernostta-na-hachiko-dushite-nyamat-porodi.518229

Животът минава покрай нас – улици, хора, тролеи, трамваи, маршрутки и … кучета. Забелязвали ли сте как се движат? Бездомни, огладнели, озверели, понякога страхливи, приближаващи се предпазливо зад нечие тъмно палто в студените зимни утрини и вечери… Сякаш носят кухата надежда на промяната. Очакват своя стопанин, очакват своята топла храна или просто нежна ласка, която да ги обнадежди така, както ние очакваме някой да ни спре и просто да ни каже…БРАВО! Да се усетим нужни, да си повярваме, че сме значими. Неведнъж просто прикриваме зад маската на примиренчеството недоволството от онези, които ни предават, ближем раните си, за да заздравеят и поглеждаме разсеяно към онези четириноги самотници. А те не се жалват в кучешкия съд – разкъсват, за да кажат своето „ мразя“, ръмжат и обелват зъби, за да покажат, че са усетили злото и ние се страхуваме. Плашим се, че може да ни наранят, да ни заразят с някакви си там болести, които трябва да лекуваме дълго и твърде скъпо. Ако се замислим, ще разберем, че всъщност те играят нашите роли, наблюдавайки ни скришом зад някой контейнер. Питам се какво ли очакват от нас, хората? Може би нищо. Може би нашите души са им до болка познати. Съзират в тях зеещата празнота и затова ни хапят. Сякаш ни крещят в лицата „Ехей, хора, осъзнайте се!“ Какво ли да осъзнаваме? Криминалната хроника от телевизията, която ни потиска по-силно, или може би вдигащите се цени на тока и парното?! А може би дочуваните често от съседния апартамент крясъци, завършващи с шамарите на комплексирани от тежестта на живота индивиди?! Не знам! Мислите ми бягат като проскубани, сломени от хорската злоба лаещи животинки, блъскат се нестройно, сякаш криейки се от неудобни въпроси и продължават да търсят някакво спасение.

Вглеждам се вече по-внимателно в муцунките на малки и големи кучета. Учудвам се на невероятната им дисциплина по кръстовищата на хорското безхаберие. Те изчакват, за да спасят живота си от невежеството на дебнещата ги опасност, а тя идва пак от нас, хората.

 Тази нощ сънувах странен сън. Бях куче… Отчаяно въртях опашка, когато съзирах дете или възрастен, но напразно. Никой не ме искаше. Била съм мръсна, космата, с големи черни нокти, с изгладнели очи и отрязана опашка. Накрая се свих в картонената кутия, захвърлена до контейнера на булеварда. Исках да заспя, ала гладното ми сърце не позволяваше. Една опърпана старица се приближи до мен, повдигна муцунката ми, усмихна се с беззъбата си уста и ми подаде къшей мухлясъл хляб. Познах я. Това бе Животът. Дари ме с най-ценното, за секунди видях като на рентген човешката душа и разбрах колко щастливо живее оцелелият сред клоаката на съдбата. Щастливо куче! Само то разбира колко празни са човешките души, подушва страха ни и ни щади.

Надя Стаменова- Флорова е начален учител в 41 ОУ " Св. Патриарх Евтимий", град София.

Стихове (Иванка Гичева)

Снимка: http://stefchety.wordpress.com/2011/06/11/%D0%BB%D0%B5%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B4%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D0%B2%D0%B0%D0%B9%D1%81/

Цвете на камък

Тъгата  ми -
змийско кълбо на припек,
филизи пресъхнали
и жълти сипеи.
Самотата  ми -
черни врани прегракнали,
стръмен склон
и очакване.

А животът ми -
цвете на камък.

Носталгично

Вдън земя запиля се по съмнало,
първи петли края белязаха.
Не последва потоп, нито гръмна,
само вятър -  внезапно излязъл -
грабна думи,  усмивки и спомени,
завъртя ги в безреден въртоп.
Зейна пропаст - дълбока, огромна.
Няма спиране. Ех, живот!

Пуста ще бъде пътеката,
водеща  все до ръба.
Времето, казваш,  изтекло е...
Ах, ти, "шальная молодость моя".

Светло

Слънце в очите ти,
в моите - вяра.
Не се обичаме.
Но е изгарящо.

Жълто и светло -
глухарче усмихнато.

Нищо не ни обещава.

Иванка Гичева е учител в СОУ “Св. Св. Кирил и Методий”, гр. Смядово, обл. Шумен.

Урокът на дървото (Красимир Бачков)

Снимка: http://www.hubadvice.com/tag/%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%BE/

         Сградата се намираше в центъра на града и бе много красива. Построена преди повече от сто години, тя се гордееше с изящната си колонада при входа, фризовете и декоративните елементи по фасадата. За беда на тротоара на улицата пред нея растеше голям клен. Разперил широките си клони,  той до голяма степен скриваше сградата и това ужасно я дразнеше. Като всяка кокетка, тя желаеше да я виждат колкото може повече хора, да й се любуват, и да се снимат пред нея. Тъй като кленът й пречеше, тя реши да го унищожи. Нежно помоли стария портиер Панко да отрежат дървото, защото я засенчвало. Той се почеса по главата, прокашля се и без много да мисли, отказа. Заяви, че дървото е по-старо от сградата и няма да е правилно да го унищожат заради нейната суета. Тя се нацупи и при първата отдала й се възможност, си го върна. Един ден помоли чистачката да излее повече паркетин по дървената стълба към приземния етаж и когато по-късно портиерът мина оттам, се хлъзна, падна и си счупи крака. Скоро след тази неприятна случка една политическа партия нае сградата. Веднага по цялата фасада бяха окичени плакати и лозунги, които закриха естествените й прелести. Бе назначен нов, по-млад портиер, който се усмихваше мазно на началниците и строго хокаше чистачката. Сградата реши да опита втори път с молбата си и сега успя. Новият портиер набързо извика технически екип, който отряза старото дърво. От него остана само една малка семка, притаена в събраната кал, при олука на покрива. Сградата се изпъчи в цялото си величие, горда от победата си над дървото. Заяви  на останалите сгради наоколо, че отсега нататък тя ще е единствен лидер на улицата.

         Дните минаваха, есента и зимата се стопиха и в един пролетен ден малката кленова семчица се превърна в крехко зелено стъбълце. Олукът на сградата бе задръстен от кал, ръждясал и полуизгнил. Това позволи на младото стъбло да пусне коренчета извън него, като ги забие в мазилката на сградата. Така, през всички топли дни младият клен растеше, ставаше по-здрав и силен, а сградата се пропукваше от мощните му корени. Тъй като политиците бяха свикнали по принцип да взимат, а не да дават, те не се грижеха за сградата. За кратко време тя се занемари, носовете и ушите на ангелчетата се олющиха, а фризовете се изрониха. Видът й вече навяваше само съжаление у минувачите.

         След три години политическата партия бе обявена извън закона като опасна и вредна за народа. За да прогонят нейните лидери, пред сградата се събраха много хора. Започнаха да скандират, да мятат камъни по сградата, да трошат прозорците й. Политиците избягаха през  задния вход, а народът разби  вратите, украсени с резба и потроши дървените стълби. Сега вече сградата представляваше една развалина, а минувачите се питаха защо не я събарят, за да не грози улицата и центъра на града.

         През един късен есенен ден се изви буря. Силните пориви на вятъра огъваха клоните на младия клен, но той не се предаде, впил корени в сградата. Все пак природната стихия излезе по-силна и от напора сградата рухна. Кленът обаче се запази и следващата година гордо изправи стъбло сред останките на бившата сграда.

         Така дървото показа на хората, че не бива да се отчайват и предават, защото всичко в живота се променя. Крайната победа може да е само на този, който вярва в нея, бори се и живее достойно!

  Красимир Бачков е старши учител в VІІ СОУ "Найден Геров", гр. Варна.

Стихове за светлината (Анка Славова /Манова/)

Снимка от: http://www.sibir.bg/index.php?page=photoAlbumPreview&PicID=563241&albID=154167

Светлината е извор велик

и детските очи са пътека към него.

Само ръка със сърце протегни

и блясък от радост по теб ще пробяга.

              * * *

Светлината - вулкан е от жажда за обич,

светлината е знак, че се раждаме всички.

Светлината е бряг и надежда голяма

в топлите детски очички.

             * * *

Светлината е слънце в лицето на мама,

светлината е истина, обич голяма.

Светлина е, когато детето заспива

и мама с книжка го сладко приспива.

             * * *

Светлина е, когато откъснеш

от своята закуска на гладния късче.

Светлина е, когато намериш приятел-

подал на теб не ръка, ами пръстче.

             * * *

Светлина е, когато сме всички събрани

и нашата планета е толкоз голяма,

че може алея с лъчи засадена

да свети от обич за цяла Вселена.

Анка Славова /Манова/ е  начален учител в VІІ ОУ, гр. Кюстендил.

Правила за участие

За четвърта поредна година издателска къща „Анубис” и издателство”Булвест 2000” обявяват Конкурс за учители творци, в който могат да участват действащи преподаватели и директори на училища и детски градини от цялата страна. Официални партньори на конкурса са Синдикатът на българските учители, в. „Учителско дело”, в. „Аз Буки”и в. „Сега”.

Тази година „Литературен вестник”и мрежата на учителите новатори “teacher.bg” също ще подкрепят инициативата, а журито в състав Бойко Ламбовски, проф. Боян Биолчев и проф. Валери Стефанов ще присъди три специални награди в категориите разказ, есе и поезия. Наградите ще бъдат по избор: почивка за двама в България или електронен четец.

• Всеки учител има право да участва с до три произведения -стихотворения, кратки разкази или есета (до 5000 знака).
• Не се допускат за участие произведения, които са били публикувани в печатни или електронни издания и/или са участвали в този или други конкурси.
• Изпращаните творби следва да бъдат придружени от кратка информация за автора, включваща: трите имена, училище/детска градина, преподаван предмет, точен адрес, телефон и имейл за връзка.
• Крайният срок за изпращане на материалите е 24 август 2012 г. включително. 
• Материалите ще се приемат само по електронен път на адрес: zakonkursa@anubis-bulvest.com.
• Творби, които не отговарят на посочените изисквания, няма да бъдат разглеждани от журито.  

Резултатите от конкурса ще бъдат обявени в началото на октомври 2012 г. Най-добрите произведения периодично ще бъдат публикувани от нашите медийни партньори, а след приключването на конкурса предстои издаването им в общ сборник.   

Творбите, публикувани в блога на конкурса, не могат да бъдат включени в сборника преди необходимата оценка на журито.