 |
| Снимка: http://zahorataijivotnite.snimka.bg/animals/s-vernostta-na-hachiko-dushite-nyamat-porodi.518229 |
Животът минава покрай нас – улици, хора, тролеи, трамваи,
маршрутки и … кучета. Забелязвали ли сте как се движат? Бездомни, огладнели,
озверели, понякога страхливи, приближаващи се предпазливо зад нечие тъмно палто
в студените зимни утрини и вечери… Сякаш носят кухата надежда на промяната.
Очакват своя стопанин, очакват своята топла храна или просто нежна ласка, която
да ги обнадежди така, както ние очакваме някой да ни спре и просто да ни каже…БРАВО!
Да се усетим нужни, да си повярваме, че сме значими. Неведнъж просто прикриваме
зад маската на примиренчеството недоволството от онези, които ни предават,
ближем раните си, за да заздравеят и поглеждаме разсеяно към онези четириноги
самотници. А те не се жалват в кучешкия съд – разкъсват, за да кажат своето „
мразя“, ръмжат и обелват зъби, за да покажат, че са усетили злото и ние се
страхуваме. Плашим се, че може да ни наранят, да ни заразят с някакви си там
болести, които трябва да лекуваме дълго и твърде скъпо. Ако се замислим, ще
разберем, че всъщност те играят нашите роли, наблюдавайки ни скришом зад някой
контейнер. Питам се какво ли очакват от нас, хората? Може би нищо. Може би
нашите души са им до болка познати. Съзират в тях зеещата празнота и затова ни
хапят. Сякаш ни крещят в лицата „Ехей, хора, осъзнайте се!“ Какво ли да
осъзнаваме? Криминалната хроника от телевизията, която ни потиска по-силно, или
може би вдигащите се цени на тока и парното?! А може би дочуваните често от
съседния апартамент крясъци, завършващи с шамарите на комплексирани от тежестта
на живота индивиди?! Не знам! Мислите ми бягат като проскубани, сломени от
хорската злоба лаещи животинки, блъскат се нестройно, сякаш криейки се от
неудобни въпроси и продължават да търсят някакво спасение.
Вглеждам се вече по-внимателно в муцунките на малки и големи
кучета. Учудвам се на невероятната им дисциплина по кръстовищата на хорското
безхаберие. Те изчакват, за да спасят живота си от невежеството на дебнещата ги
опасност, а тя идва пак от нас, хората.
Тази нощ сънувах
странен сън. Бях куче… Отчаяно въртях опашка, когато съзирах дете или
възрастен, но напразно. Никой не ме искаше. Била съм мръсна, космата, с големи
черни нокти, с изгладнели очи и отрязана опашка. Накрая се свих в картонената
кутия, захвърлена до контейнера на булеварда. Исках да заспя, ала гладното ми
сърце не позволяваше. Една опърпана старица се приближи
до мен, повдигна муцунката ми, усмихна се с беззъбата си уста и ми подаде къшей
мухлясъл хляб. Познах я. Това бе Животът. Дари ме с най-ценното, за секунди
видях като на рентген човешката душа и разбрах колко щастливо живее оцелелият
сред клоаката на съдбата. Щастливо куче! Само то разбира колко празни са
човешките души, подушва страха ни и ни щади.
Надя Стаменова- Флорова е начален учител
в 41 ОУ " Св. Патриарх Евтимий", град София.
Няма коментари:
Публикуване на коментар