петък, 27 юли 2012 г.

Стожерът (Иван Николов)


Снимка: http://yoocards.com/details.php?image_id=2215&sessionid=ca7726605e290926b9dedd0169fb0

Тази вечер инженер Димитров и инженер Луков не бързаха да се приберат вкъщи, както обикновено след края на работния ден. Бяха се уговорили да се отбият до любимото си заведение, за да пийнат по нещо. Пък и да си поговорят малко насаме -  като приятели.  
Двамата се озоваха пред високата дървена порта, без да разберат кога са изминали разстоянието до реставрираната къща на някога заможна местна фамилия. Митко пръв прекрачи масивния дъбов праг. Стъпи на калдъръма, подреден от стари майстори, ползвали за целта едри, кръгли камъни, вадени от коритото на близката река. Малко поуморено го следваше и приятелят му - Лука Луков.
Заизкачваха се по масивна дъбова стълба, по която в миналото беше стъпвала  безброй пъти не само многобройната челяд на собственика, но и немалко  гости от близко и далеч. Именно за тях си мислеше инженер Димитров, отправяйки се към широката маса, заела почти целия чардак наизток. Какво ли привлича толкова хора тук, питаше се при всяко идване той.
На това място, огрявано още от ранните слънчеви лъчи, обичаха да отсядат  двамата приятели. В следобедните часове пък целият чардак се застилаше от дебела сянка, украсена от цъфтящия там трендафил. Не знаеха откъде бе донесено това цвете, но в него имаше нещо стародавно, нещо величествено! Разперило безброй по-малки и по-големи клончета, то заемаше целия чардак. Плъзнало се по изкусно резбования еркер, завладяло с буйната си сила вече и част от шиндите[1] на тавана, то като че да беше се устремило да заеме и местата на хората, които присядаха около широката маса.    
Нежни, розови цветчета обсипваха отвсякъде снагата на стария гюл. И един благоуханен аромат се разстилаше по целия двор, та на човек му се разтваряше душата от удоволствие. Поседнеш до него. Зарееш поглед между цветовете му към синевата на отсрещния Балкан и нещо се отпусне в гърдите ти. Сякаш огромна канара се стоварва от гърба ти. И ти стане хубаво, хубаво, та чак примижиш от удоволствие. Неслучайно възрастните хора смятаха този трендафил за стожер на къщата. И всички се отнасяха с известно страхопочитание към него. Към всяко негово клонче. Към всяко негово листенце. Към всеки негов цвят. 
Зададеше ли се празник, жените  закичваха по една китка зад ухото си. Омъжените – зад дясното, а девойките – зад лявото. Понякога украсяваха с тях и  калпаците на мъжете от местния самодеен театър. „За здраве”, както казваше баба Костадинка, тълкувателката на сънища, с чието мнение се съобразяваха всички.
В това заведение обичаше да отсяда инженер Димитров. Тук водеше скъпите си гости. На чардака. До вечноцъфтящия червен  трендафил. Тук седеше и сега с инженер Луков. До стожера на старата къща!   
Приятелите се бяха поотпуснали  в  това „тяхно си” местенце, когато съдържателят на заведението застана пред тях с една широка  усмивка, която придаваше допълнителен уют на мястото.
Поръчаха си. Сервитьорът им поднесе чиниите с „вълшебната” порция сиренце на плочка, гушнало се до препечена чушчица, леко подлучена, маринована с малко оцет и олио. И - около нея - за декор две-три вълшебни щипки магданозче. С едно Заповядайте, господа! стопанинът постави две чашки с изстудена сливова ракийка върху везаната покривка и се оттегли. Не мина много време и гласът му иззвъня откъм стълбата: „Шишовете и питките ще станат готови след минутка. Вече съм запалил и камината”.
Ей това му харесваха двамата приятели на Тихомир, че беше винаги усмихнат,  винаги тактичен! Още щом влезеше сутрин в заведението, първата му работа  беше да  го проветри. Едва тогава ще се заеме с подреждането: ще понамести някоя връзка със сушени чушчици, ще понагласи някоя бодлива царевичка, палаво щръкнала от веслото, провесено през напречната греда, специално запазено за малките лудоранчовци на гостите. След това ще се заеме с камината. За нея винаги си имаше специално подготвени дръвца: тънки - за подпалки; добре изсушени - за засилване на огъня. Всичко бе сложил на точно определеното му място. Не защото някой го задължаваше. Просто искаше да му е подредено!
И други табиети[2] си имаше Тихомир. Никога не се доверяваше на снабдителите на продукти. Винаги всичко си избираше сам. Ще излезе до центъра. Ще се види с приятели и съседи. Ще се поразговори с този-онзи, па ще се отбие при някой стар познат, на когото стоката винаги е хубава. Ще разгледа. Ще помирише. Ще попита това-онова. Пък тогава ще купи. Никога не бърза. Не се скъпи за хубавото.
А наближи ли есента, ще се изкачи високо в планината, за да си набере сам дива  чубрица, риган, мащерка и други там билки и подправки, дето ги бе научил от стари хора, за да му е по мерак шарената сол. Много държеше на изпечената на капака на огнището питка! Намазана с масълце и шарена  солчица. Ама по неговата рецепта да е: с дива чубричка, с малко сминдух, с препечени пуканки, с червено пиперче  и с още куп други специални билки и подправки, които не искаше и да споменава много, защото примираше неговата шарена сол да е най-ароматната, най-вкусната! Приятно му бе да усеща  задоволството на клиентите. Радваше го тяхната усмивка.
Често ще приседне до някой приятел. Ще вдигне наздравица с него. Ще се заговорят. Понякога, когато е в особено добро  настроение, ще извие глас да запее и песен. Специално! За поздрав на добрата компания. А какъв глас имаше... Неслучайно преди години беше вокалист на група  към местното читалище. И медали имаше, и грамоти. Но най-голямата награда за него бяха  доволните му клиенти, усмивките на приятелите му!
Докато изчакваха, двамата инженери се впуснаха в разговор. Отпийваха от студения еликсир и отпускаха душите си. Лука реши да прочете свой разказ, с който щеше да участва в литературен конкурс. Димитър се заслуша… След края на текста двамата приятели се заеха с вечерята, която така и не разбраха кога им беше сервирана.
Откъм реката излезе лек ветрец. Промуши се между керемидите, които покриваха дувара около двора. Втурна се по изтърканата от безброй стъпки стълба и зашумоли по многобройните цветчета на стожера на старата къща.

Иван Николов е директор на Основно училище "Христо Ботев", гр. Етрополе, обл. Софийска.

[1] шинди – дъски, с които са обшивани таваните на старите къщи от района на Стара планина

[2] табиети- стара турска дума/ навици

Няма коментари:

Публикуване на коментар