Приказка (Валентина Димова)

Снимка: http://tanimoonflower.blogspot.com/2012/02/blog-post.html

Било не преди много време,

но някъде далеч от тук.

Смел момък тръгнал да превземе

опасна мощ от някой друг.

А този някой бил коварен,

той имал власт, слуги, жена.

Народът му бил благодарен,

че има покрив и храна.

Не знаел никой, че магия,

по-зла от всичко на света,

и дух, и разум страстно крие,

но нека после за това.

Та момъкът пристигнал тихо,

във скромен дом се подслонил,

разбрал, стопаните не биха

открили колко път е бил,

за да им върне свободата.

Гостили го с добра храна

и на трапезата богата

бокал оставили с мана.

Маната, казала жената,

ти дава сила, весел дух.

Юнакът близнал от маната

и бил за два-три мига глух.

Магията на господаря

той много бързо разпознал.

Нахранил се, не разговарял,

че време няма, проумял.

Направо тръгнал към двореца

да срещне своя мрачен враг,

а там сияйната принцеса

посрещнала го с поглед благ.

Обикнал момъкът очите,

по-сини и от езера,

видял във тях – умът промит е

от същата оназ мана.

“Девойко, ида при баща ти,

води ме, нося дар голям.

За тоз народ той непознат е,

но с радост тебе ще го дам.”

Тя припнала като кошута,

завела го при царя стар,

а той подплашен се залутал –

познал нечакания дар.

А момъкът ръце разперил

и огън блеснал между тях,

но съпротива не намерил,

а царят се превърнал в прах.

Разтичали се стражи черни,

пленили дръзкия юнак.

На царя вече мъртъв верни,

потънали все още в мрак.

“Що стори?” – Младата принцеса

заплакала от все сърце.

“Ти ще откриеш пътя лесно”,

юнакът плеснал пак с ръце.

Тоз час фатален меч пронизал

незащитените гърди,

а мракът бързо се изнизвал

от бистро сините очи.

Принцесата видяла ясно,

разбрала със сърце, с душа,

че нещо силно и прекрасно

превърнало е в ден нощта.

И в миг усетила – баща й

магьосник зъл бил техен цар,

а по дворове и площади

народът тичал, млад и стар,

съзнавали, че дишат леко,

че мислят чисто и летят

мечтите им така далеко,

като умити в благодат.

“Що сторихте? Убихте нея,

самата чиста светлина!”

Главата тежко се люлее,

а момъкът бере душа.

“Недей, прекрасна! Дай да видя

в очите ти безкрая само.

Тогаз спокоен ще си ида,

че свобода без жертва няма.”

Валентина Георгиева Димова е учител в ОДК “Св. Иван Рилски”, гр Казанлък, обл. Стара Загора.