Кафето е полезно за сърцето (Евгения Георгиева)

Снимка: http://www.chudesa.net/ne-piite-kafe-na-rabotnoto-si-myasto/

Вали светлина. Само в мен. Сякаш съм попаднала в сноп от златен дъжд. Усещам с пълна сила енергията на четирите елемента – изпепеляващата жар на огнените слънчеви лъчи, свежият ефирно-кристален полъх на морския бриз и грабнала в шепи дантелените песъчинки, изпращам напрегнатостта си някъде дълбоко в недрата на земята, а водата пее с нежни звуци мелодията на моето сърце. Вселената ме обича и праща този вълшебен подарък за съществото ми.

Ммм, обонянието ми долавя нежен като кадифе аромат на кафе. Божествено! Това е раят. Земята ми се стори Небе. А, това го прочетох някъде. Чувам музика. „A woman’s heart is filled with dreaming”… Не е от кристалната структура на водата. Крис де Бърг ми пее на ухото?!

 Ооо! Алармата! Време е за ставане! Отварям очите си. Ето ме в моя свят. ”Добре дошла, принцесо!” – казвам сама на себе си. Как бих искала да разкажа на Фройд сънищата си! Цветни, приказни, фантастични, необясними! Едни такива неземни сякаш... Да се чуди човек откъде ми идват в съзнанието! Денят започва с обичайния си ритъм. Сутрешна фамилна глъчка. Еуфория. Динамика. Ритъм.

Впечатляват ме хората, които казват, че започват утринта си с усмивка. Други първо стъпват с десния си крак, ставайки от леглото. Трети посрещат изгрева с гимнастика за тонус. Странна работа! А аз не съм поставила и една вещ, която да е на мястото си според фен-шуй. Може би затова е и хаосът в главата ми. Събуждайки се, първите секунди не мисля, докато не ме поемат ежедневностите. Нямам ритуали, а неща, които някой е измислил за необходимо да се правят. Все още имам желание да се оглеждам в огледалото, не от нарцисизъм, а за да не изляза навън с остатък от дневния крем по лицето или неподходящо смешно-тъжно облекло.

          Чака ме един обикновен делничен ден, а какви шарени сънища сънувам! Понякога имам усещането, че съм от друг свят.  Така може би искам да си обясня или избягам от някои свои страхове, отговорности, изпитания, несъответствия... Сигурно е смешно, но се чувствам като зелено човече, сякаш произведено от екоматериали, казващо: „Нямам нищо общо с тези хора, с това семейство, с тази действителност.”

Ето, сега ми се иска да избягам някъде, а тръгвам отново по същия път, в точния час, знаейки какво ми предстои. Срещам празни, познати, застинали, уморени, отегчени, радостни, безизразни лица. След хиляди еквилибристики стигам до сградата, в която работя. Изкачвам с натежали крака и глава, пълна с бръмбари, стълбите до третия етаж. Вървя по осветения с изкуствена светлина коридор и си мечтая да усетя  слънцето по себе си, в себе си. Поздравявам колегите си, може би с дежурна усмивка, нямам представа. Стигам до познатата от седемнадесет години  искрящо бяла врата с надпис „Сърдечен хирург”. Да, аз оперирам сърцата на хората. Дали е ирония – спасявам  човешките сърца, а моето няма кой да спаси?!

Основната ми теория е, че сърцето не е орган, то е особено място. Твърдя, че сърцата не се пръскат от щастие, нито от обич. Сърцата се пръскат от болка. Как звучи това, изречено от хирург? По време на трансплантация винаги се питам: „Този човек дали ще е същият със сърцето на донора?” Недопустими мисли за сърдечния хирург. Той няма право на емоции по време на операция. Емоцията по време на операция води до грешка. И в житейските ситуации май е така?

Вчера гостувах на едно радиопредаване. Рекламният  му слоган  е „Слушай сърцето си!” Хм. Интересно. Съвпадение ли е? В ефир се обаждаха пациенти, за да ми благодарят, че съм излекувала сърцата им и спасила живота им. Питам се: „ Работа ли е, мисия ли?„ Един слушател ме попита дали съм щастлива. За секунди се замислих. Да, имам  семейство – мечта, прекрасна професионална реализация, но някак не се усещам изпълнена, цяла, удовлетворена. Търся себе си, бродейки из мислите си като скитник, търсещ дом.

Имах тежка операция днес. Спасихме сърцето на човека от порок. И човекът се бореше, и сърцето. Успешно. Усещах силата им в ръцете си. Единство и хармония, слети в силна непобедима стихия. Ураган от желание за живот.

Въздъхнах. Видях удовлетворение в уморените и тревожни очи на колегите.

Свърши работният ден. Пленена съм от изтощението. Стоп – никакви  метафори! Тръгвам  по познатия път. Стигам у дома си. Дотътрям се до фотьойла. Умората ме побеждава. Затварям очи и потъвам.

***

-          Мисията приключи.

-          Експериментът е успешен.

-          ЕЛО се завърна с отлична информация от Земята.

-          Памет – заличена.

-          Емоции – изтрити.

-          Сетивни усещания – оперирани.

-          Всички човешки функции – прекратени.

-          В пълна готовност е за нашите условия.

Отварям очи. Събуди ме ароматът на кафе...

Евгения Димитрова Георгиева е преподавател по български език и литература в Частна профилирана гимназия с чуждоезиково обучение "Челопеч", гр. Пирдоп, обл. Софийска.